Ан Мейдър - Сляпа страст

Тя се облече безшумно. Това бе началото на съмненията и обвиненията. Вдигна панталона си от земята и се почувства отмаляла. Изпита срам, а не радост. Не отиде в банята да се измие. Страхуваше се да не го събуди. Трябваше й време да подреди чувствата си, преди да го види отново.

Само че не го видя никога. Родителите й така и не разбраха нищо. Не и тогава. Баща й бе заспал, когато таксито спря пред тях, а ако майка й бе чула, на другия ден не спомена нищо. Вероятно бе решила да скрие кога се е върнала дъщеря им. И по-късно, когато им каза, че е бременна, никой от тях не направи връзка с тази нощ.

За нейно облекчение Рийд не дойде на вечеря. Когато Джон попита къде е баща му, Виктория обясни, че отишъл в града. Атмосферата на масата бе хладна.

Хелън не беше гладна. Въпреки че не бе хапнала нищо през целия ден, нямаше апетит и бе благодарна, че Джон го отдаде на неразположението й. Сигурно си мислеше, че не понася морето. Което бе смешно, защото до целувката на Рийд, тя се чувстваше отлично. Отлично ли? Как можеше да се чувства отлично в компанията на Рийд Уайът? Но така си беше.

Поне Сузи, която и да беше тя, си отиде, помисли си с облекчение Хелън. Не би издържала компанията на това момиче, което явно се стремеше да заеме мястото й.

Джон също бе проблем. Не можеше да го избягва и въпреки усилията си, не можеше да се държи с него както преди. Просто вече съществуваше Рийд. Беше тук, между двама им и ако в началото бе само леко уплашена, сега бе изпаднала в истинска паника. Не защото се страхуваше, че той ще разкаже на сина си. Това, което я тревожеше, беше нейното място в ситуацията. Нямаше предвид само събитията отпреди десет години. По-важна бе реакцията й днес следобед. Докато бе под душа, си мислеше какво ли щеше да стане, ако я бе целунал отново!

— Ще излезем ли след вечеря?

Въпросът на Джон я върна в настоящето и тя се помъчи да не се издаде. Защото си мислеше колко хубаво би било да бъде под душа с Рийд! Чак ръцете й се изпотиха.

— Ами… Много съм изморена. Най-добре да си легна.

— Както искаш — съгласи се Джон, но я погледна учудено.

— Май след посещението ви снощи в галерията нямате повече желание за забавления — заяде се Виктория и Хелън за пръв път се почувства благодарна за намесата й. Подаде на Джон тема за разговор.

— Нали искаше широко обществено отразяване на събитието? Е, благодарение на мен, го получи.

— Не и от този род, благодаря — не спираше лелята.

— Я не ме критикувай! Защо мислиш, че съм провалил твоето парти? Нямаше ли Лутър успех? Чух, че се влачиш след него като…

— Джон!

— Как смееш!

Двете с Виктория извикаха едновременно, но той не им обърна никакво внимание.

— И докато сме на темата — продължи, — защо мислиш, че можеш да не ме пуснеш на откриването? Галерията може да е твоя, но татко я финансира, а аз съм му син.

— Съмнявам се понякога — безпощадно подхвърли Виктория. Хелън искаше да потъне в земята. Не бе свикнала на подобен род отношения.

— Да, но съм негов син — отвърна студено Джон. — И тази къща е моя. Един ден ще ми принадлежи. Не на теб! — Той смачка салфетката, бутна стола си и излезе от стаята.

— За голямо съжаление — промърмори Виктория.

Хелън предполагаше, че Виктория няма да й прости затова, че присъства на унижението й, но нямаше как да се измъкне. Настъпи тишина, докато неочаквано лелята проговори:

— Много сте бледа. Сигурна ли сте, че сте добре? Разбрах, че сте била болна.

Ето едно добро оправдание, помисли си Хелън. Можеше да потвърди и да си иде. Защо не — още повече, че каквото й да се случеше тази нощ, след две седмици щеше да бъде забравено и семейство Уайът щяха да бъдат само спомен.

— Не съм бременна, ако за това намеквате. За ваше сведение, бременността не предизвиква следобедно неразположение.

— Не ме учете! Знам всичко за бременността. Нали имах снаха!

— Извинете — въздъхна Хелън. Не искаше да спори със сестрата на Рийд. — Просто днес следобед ми стана лошо. Хвана ме морска болест.

— Аха. — За пръв път лелята я погледна със съчувствие. — И аз не обичам лодките. Особено малките. Веднъж пътувах до Карибските острови, но е кораб и бе чудесно. Обаче яхти и лодки — о, не!

Изведнъж сякаш осъзна с кого говори и настроението й рязко се промени.

— Бяхте с Рийд, така ли? А къде беше Джон?

— Той имаше главоболие. Рийд бе така любезен да ме покани.

— Хм! — Ноздрите на Виктория трепнаха леко, когато спомена името на Джон, но когато чу името на брат си, цялата настръхна. — Той е много любезен човек, моят брат. И щедър. Понякога прекалено.