Роберт Хюлик: Подареният ден (Амстердамска загадка)

— Ето ви го номер 88 — измърморва шофьорът и като ме поглежда през рамо, добавя: — Ще трябва да връщам на заден до ъгъла. Някой тъпанар е зарязал оная таратайка — и потегля, давайки рязко газ, въпреки бакшиша, който му дадох.

Намирам се в един от най-старите квартали на града покрай канала Амстел. Мрачните къщи с фронтони тъмнеят, само наредените на неравни разстояния край канала едновремешни железни фенери осветяват улицата. На номер 86 има старовремска аптека. Над вратата й е окачена издялана от дърво глава на турчин с чалма, зейнал с уста и изплезил дълъг червен език. Това е тъй нареченият зяпльо — традиционният аптекарски знак, но сега някак ме смущава. Имам чувството, че е вторачил в мен широко отворените си черни очи и гнусно ликува. Бързо изкачвам петте каменни стъпала, водещи до високата врата на номер 88. Около медното чукало във формата на лъвска глава зелената боя е излющена. Изваждам запалката си и внимателно прочитам имената на обитателите, изписани под звънеца на касата. На първия етаж е „Нивас Лимитид, внос — износ“. Името ми е познато, в Ява така се наричаше една голяма компания, свързана със захарната промишленост. На втория етаж са ателиетата на мъжки шивач и художник. На третия живеят трима студенти по химия. Имената им са изписани с разкривени букви на опърпана визитна картичка. Никой от тях не е Бърт Винтер. Обръщам се и се заглеждам в тъмния канал. Малка полицейска моторница се задава, пърпорейки по Амстел. Зловещата лампа на покрива й ми напомня за ферибота при Чарон. Дали тази разходка из настоящето не е довела до задънена улица? Във внезапен пристъп на паника осъзнавам колко тънка е връзката. Хрумва ми, че сигурно има сутерен.

Бързо слизам обратно на улицата. Да, след каменните стъпала една тясна стълба се спуска до кафява врата. Нетърпеливо се взирам в картончето, подпъхнато зад стъклото на шпионката. На него е написано на машина: „Бърт Винтер, бакалавър по право.“ Това напълно отговаря на представата ми за Бърт. Студент. Хвърлям поглед към двата прозореца, до половината под равнището на улицата. Зад дебелите драпирани завеси се прокрадва лъч светлина. Натискам решително звънеца.

Вратата се отваря почти мигновено. Господин Винтер очевидно е чул таксито и е стоял зад вратата. Очаква посетител.

По-висок е от мен, с широки рамене и тесен в кръста. Косата му е въздълга и къдрава, но не мога да видя ясно лицето му, защото голата крушка в преддверието, която той светва, е прекалено силна.

— Кажете — казва той с приятен глас.

— Казвам се Хендрикс — учтиво се представям аз. — Имам нещо за госпожица Ванхахен. За Евелин. И…

— Влезте — рязко ме прекъсва той.

Без да ми предложи да се съблека, отваря вратата вляво и ме въвежда в ниска разхвърляна стая, осветена от настолна лампа със зелен абажур върху отрупана с книги и документи маса. Квартирата е евтина и безлична, напомня за много други, но вътре е приятно и топло. Старовремската тумбеста печка с въглища пред камината е нажежена до червено.

— Седнете! — казва домакинът.

Посочва ми един кухненски стол с плетена сламена седалка до писалището. Без да поглежда към старинния тапициран фотьойл зад себе си, избутва купчина дебели учебници по право и присяда на ръба на масата, стъпил върху изтъркания килим. Очевидно иска да покаже, че разговорът ще е кратък.

Движи се с гъвкавото изящество на атлет, а кафявият му туиден костюм, шит по поръчка, подчертава якото му телосложение. По-възрастен е, отколкото очаквах, може би към трийсетгодишен. Лицето му е с правилни черти, красиво, има руси мустачки и широка насмешлива уста. Къдравата му руса коса е сресана старателно на страничен път. Докато опъва внимателно безупречните ръбове на панталона си, ме преценява с порцелановосините си спокойни очи. Забелязвам големи торбички под очите му. Може би от тях изглежда по-възрастен.

Понечвам да сложа шапката си върху купчината тетрадки на писалището, но се възпирам, защото се сещам, че е още мокра, и я оставям на пода. Най-горната тетрадка е отворена, изпъстрена с червени забележки. Почеркът на забележките съвпада с почерка на писмото на Бърт до Евелин. Бърт припечелва допълнително от проверка на работи на по-млади студенти. И аз изкарвах по същия начин някоя и друга пара, но това беше много отдавна. А Бърт има нужда от допълнителен доход, съдейки по неугледните мебели — едва крепящо се канапе, поставка с котлон в ъгъла, няколко паянтови полици с книги джобен формат. Това е всичко. На стената висят две репродукции на Гоген, откъснати от илюстрован седмичник, както и две големи цветни снимки на кинозвезди. Има още една снимка, на млада балерина в изкусителна поза. Снимките, предполагам, са принос на Евелин към обзавеждането.