Роберт Хюлик: Подареният ден (Амстердамска загадка)

— Лина, тук мостовете са по-други. И там имаше мостове, имаше дори канали в центъра. Само че тук, в Амстердам, един мост над канала изглежда съвсем различно. Разбираш ли, тукашните мостове и канали се променят. Променят се всеки час, всеки сезон.

— Както и настроението ти май — казва тя спокойно. После подпъхва гарвановочерен кичур под плътно прилепналата си червена шапка, която вече е мокра от ръмящия дъжд. Зимата продължава. Януари бе снежен, февруари се оказа дъждовен — дъждовен и студен. Облакътява се на железния парапет на моста и отправя поглед надолу по канала, обграден от голи зимни дървета, голи железни стълбове на улични фенери и обгърнати от припадащия мрак високи тесни къщи с фронтони по фасадите. Редките минувачи отминават забързано с приведена глава, като се придържат близо до къщите. Тя обръща големите си черни очи към мен и замислено казва:

— Странно, едва от месец и половина сме тук, а като че е минало много повече време. Сякаш от месеци слушам този дъжд да ръми. Не мога да си представя такъв дъжд на Ява, сред мусона, когато седяхме на предната веранда и дори градината не се виждаше от пороя. Помниш ли… — провлачва тя глас.

Да, помня. Макар оттогава да е минало много повече от месец и половина. Всъщност минаха години. Помня дъждовете, помня и жегата. Помня първите дни, помня и последния — най-вече първия и последния. Както и безчетните дни и нощи помежду им. Помня ги, защото внимателно ги пресъздавам в мислите си — и дните, и нощите. Извиквам ги от миналото спокойно, един по един. Затова и мога да споделям минали неща, без да пропусна и най-дребната подробност, застанал на моста над канала с жената до мен, която отдавна е покойница. Сега тя въздиша и изрича замечтано:

— Обичам тези стари достолепни къщи с високи фронтони и високи стъпала с чудати железни перила. Виж, някои сякаш се накланят, ще речеш, любовно се свеждат над канала. Защо да се връщаме?

Знам какво отговорих.

— Но, Лина, мила, това никога не е бил твоят град — казах й, — не е и моят. Вече не е. Родителите ми починаха, а от роднините и приятелите едни умряха, други заминаха. Тук сме съвсем сами. А там, скъпа, ще бъдем щастливи.

Дали не потръпна в онзи миг? Не знам. Но помня как притисна рамото си в моето, както стояхме там, на моста над канала — една самотна двойка сред февруарския дъждец на здрачаване.

— Нека не се връщаме — каза тя. — Да останем в Амстердам, в твоя град. Та ти си толкова добър юрист, сто на сто ще можем да преживяваме и тук. Защо да се връщаме в Ява? Вече и бездруго мразя онова място, където… където умря Ефи.

— А защо държиш да останем в Амстердам, където съм ухажвал Ефи и където двамата с нея сме се любили?

Защо ли изобщо приказваме такива неща на любимите жени? Защо бях говорил така първо на Ефи, на младини, а сетне и на Лина? Кой ме караше да дрънкам за това на жените, които обичах и които сега вече не са между живите? Понечвам да дръпна от цигарата си, но вече е мокра. Хвърлям фаса в тъмните води на канала, придърпвам натежалата периферия на черната филцова шапка още по-надолу и вдигам яката на шлифера си. Още не се е стъмнило, рано е за началото на нощния ми живот. Не е дошъл часът за появата на Лина, рано е; рано е и за Ефи. А може и Ефи да е подранила днес, защото е 28 февруари, последният ден от този студен, дъждовен и мрачен февруари. Защото на същата дата преди много години казах на Ефи, че я обичам. Изпращах я и когато стигнахме пред тях, се спрях под уличната лампа и й го казах. Тя се огледа бързешком и ме целуна. Бузите ни бяха студени и мокри от дъжда, устните й — топли и влажни. Да, беше към шест часа и наоколо нямаше жива душа — иначе не би ме целунала на улицата под лампата. Часовникът показва шест без пет. Остава само един час — час, през който да възстановя равновесието между дневния и нощния си живот. Защото в седем ще бъда в клуба, за да вечерям с тримата си приятели, и тогава вече ще съм в безопасност. Ще седнем на масата в уютния ъгъл до камината. Веднъж да изтече този час. Едно питие може и да помогне.

Тръгвам по извития мост. Подхлъзвам се върху мокрия плочник, едва се задържам на крака и изругавам под нос. Взирам се през ръмящия дъжд и съзирам ярък червеникав отблясък надолу по улицата: вход на кръчма.

Кръчмата е старомодна, вътре е тясно и много топло. Мирише, както се полага на кръчма — на евтин холандски джин, на влажни дрехи, тютюнев дим и дървени стърготини. Осем мъже стоят един до друг пред високия, грижливо изтъркан дървен тезгях. Столове няма, тук никой не идва, за да седи. Тук хората идват да пийнат, когато им се пие, както сега на мен. Защото очите ми се замъгляват и сърцето ми бие до пръсване както обикновено в лоши дни — в дните, когато ме е страх да не загубя контрол върху миналото и мислите ми препускат в безумен зигзаг или се затварят в блудкаво сантиментални и безнадеждни кръгове. Намирам местенце между един лакът в морскосиньо и друг — в груб, вече износен туид.