Роберт Хюлик - Подареният ден (Амстердамска загадка)

Огромната космата ръка на кръчмаря бутва към мен чашка на столче. Той напълва отново чашата при лакътя в морскосиньо и гръмко пита:

— Че какво му е особеното? Ден като ден, ако питаш мен.

— Да, но утрешният ден ще ми донесе пари — отвръща онзи в морскосиньото с писклив глас. — Отгоре. Затова е особен за мен.

— Отлежал или от новата реколта да е джинът? — изръмжава ми кръчмарят.

— Отлежал.

— Аз пък просто ще работя извънредно — избоботва лакътят в туид, — нали ми плащат на месец. Ян, още един път същото.

— Ти не се оплаквай — тросва му се кръчмарят. — Работиш за общината, имаш постоянен доход. А като се пенсионираш, ще ти дадат и тлъста пенсийка.

— Ян, като се пенсионираш, ще си купиш истинска къща, и то на богаташка улица! — изпищява морскосиният и се залива в кудкудякащ смях.

Топлината на концентрата бавно се разлива по измръзналите ми крайници. Започвам да се чувствам по-добре и дръзвам да се поогледам. Вдигам глава и забелязвам, че кръчмарят е мъж канара, приклещен между тезгяха и рафтовете с блестящи бутилки зад широкоплещестия му гръб. На червендалестото му обло лице висят мустаци. Докато механически пълни отново чашата ми, гледа намръщен онзи, морскосиния.

Някой в дъното пуска виц. Не го схващам, но се присъединявам към всеобщия смях, надигайки трета чашка. За какво да се притеснявам? Нима всички не водят двойствен живот? От една страна, реалното всекидневие. От друга — животът, който си представяме, че ни се полага, или животът, който все още имаме шанс да постигнем, стига да съберем последната капчица смелост. И този, вторият живот е важен за мен, както и за всички, защото на него се осланям в мигове на съмнение или тревога. При това имам абсолютно право върху него. Имам правото да възкреся миналото, защото само така ще успея да докажа, че не съм убиец. Как бих могъл аз да убия човек? Аз, който толкова мразя, от все сърце ненавиждам насилието и жестокостта? Ефи умря, умря и малката Бабу, умря и Лина, но това бяха просто грешки. И сега се мъча да поправя тези грешки. Нощем.

Денем съм уравновесен бивш колониален чиновник, който води уравновесен, добре подреден живот. Денем работя като счетоводител в универсалния магазин „Биенкорф“. В малката си канцелария със стъклени стени нанасям спретнати цифри в прилежно разграфените страници на счетоводните книги — тиха и кротка, успокояваща работа. Защото зад тези цифри стои някаква цел, ясно определена и точна. В пет и половина се прибирам в безличната си боксониера и преглеждам вечерния вестник, докато старата хазайка сервира безличната ми вечеря на писалището. Когато тя си отиде и аз взема ножа и вилицата, започва другият ми живот. Понякога срещу мен сяда Ефи, друг път Лина. Но не и малката Бабу, то се знае, защото тя винаги вечеря първа с яванската бавачка.

Изричам всички думи, които трябваше да кажа някога, но тогава премълчах, и внимателно изслушвам всичко, което те ми бяха казали, но аз така и не чух. Сега вече имам време, всичкото време на света. Понякога не идват — нито Ефи, нито Лина, и тогава слушам някой хубав концерт по радиото или чета — сериозни, успокояващи философски или религиозни книги. Най-вече будистки, защото будизмът учи, че животът е страдание. Никога исторически, понеже, зачета ли историческа книга, усещам дълбоко в себе си някаква куха празнота. Те ми припомнят, че всичко е безцелно и че никога нищо не е имало каквато и да било цел. Другите книги ме успокояват и ми помагат да прекарам времето, когато нямам посетители и оставам сам. Тях мога да чета безпристрастно, защото понятията им не се отнасят до мен. Може адресът им да е погрешен, може моят адрес да е погрешен. Или и едното, и другото. Готов съм да приема, което и да е от двете.

На петнайсети, както и всеки последен ден от месеца отивам в клуба да вечерям с тримата си приятели — доктора, адвоката и журналиста. Докторът е католик, адвокатът — протестант. Журналистът е по средата, а аз не съм никакъв. Свързва ни общото желание да си приказваме на неангажиращи теми. Почти нищо не знаем един за друг.

Бурен смях ме изтръгва от мислите ми. Кръчмарят е сложил дебелия си пръст върху лекьосания стенен календар под днешната дата, 28-и, и казва с прискърбие:

— И тогава рекох на онуй тъпо копеле, гледай тук, викам му, нали можеш и сам да видиш коя дата сме? — отдръпва пръста си. — Само че…

Повече нищо не чувам. Защото, когато отмества пръста си, виждам голяма цифра. 29. И пред ужасения ми поглед тя става все по-голяма и все по-голяма. В миг ме облива ледена пот. Тази година е високосна и февруари има 29 дни. Точно тази вечер няма да вечерям в клуба. Точно тази вечер ще бъда сам. Сам с миналото, което все повече ми се изплъзва.