Роберт Хюлик: Подареният ден (Амстердамска загадка)

Скоро след това идва краят. Сега трябва много да внимавам, защото оттук насетне всеки миг, буквално всяка секунда са от значение. Трябва да се съсредоточа. Облягам се назад и пъхам ръце дълбоко в джобовете на шлифера си. Келнерът профучава край мен, поръчвам му още едно кафе. Внезапно пръстите на лявата ми ръка се сключват около нещо меко и кожено. Изваждам малък червен портфейл.

Стоя и го гледам удивен върху дланта ми. Сега се сещам. Вдигнах го от тротоара точно преди да зърна Джанет Винтер. Джанет Винтер с тъмносиньото палто и червената шапка, нападната от двама тъмнокожи в светли войнишки наметала за дъжд.

Не мога да отворя портфейла. Лина все още е прекалено близо. Никога не отварях чантата или портфейла на Лина. Това би било подло вмешателство в личния й женски свят, недопустимо, както би било недопустимо да я наблюдавам в ония моменти, когато никой не гледа една жена, дори да е собствената му съпруга. Странно, с Ефи беше иначе. Нейната чанта или портмоне отварях, както отварях моите собствени, потрябваше ли ми ключ или дребни, независимо дали тя беше наоколо или не. Правех го, без дори да се замислям. Нито пък на Ефи й правеше впечатление.

Опомням се. Това не е обърканото застрашително минало. Това е подреденото и просто, спасително настояще. Трябва да отворя портфейла и да проверя какво има вътре, за да установя дали действително е на госпожица Винтер. Може да го е изпуснал някой минувач. Но може и да е паднало от чантата на госпожица Винтер, когато тя удари с нея по-високия си нападател. Трябва да върна портмонето на истинския му собственик. Просто и логично. Настоящето ще ме спаси.

Вътре има три квитанции за по десет гулдена и лична карта. Слагам си очилата за четене. Най-напред разглеждам внимателно снимката. За моя изненада установявам невероятна прилика, това е студиен портрет. Да, Лина никога не би си направила моментална снимка, дори за паспорт. Зачитам се в старателно изписаните печатни букви и в миг от душевното спокойствие, което тъкмо постигнах, не остава и помен. „Евелин Ванхахен, родена на 3 юни 1940. Професия: актриса. Адрес: «Аудехрахт» 88.“

Значи тя лъже също тъй леко и непринудено, както и Лина навремето. Печатните букви се замъгляват, както се замъгли всичко в онзи горещ тягостен следобед, когато Лина ме излъга за последен път. Но дали онова беше лъжа? И двамата не спахме следобеда, само се излежавахме апатично върху лепнещите чаршафи, прогизнали от собствената ни пот. Лина се опита да предизвика свада помежду ни, както правеше често, когато беше нервна и уплашена. Нервите ми бяха опънати като струни на цигулка, но не се поддадох. Бях капнал след предобеда, прекаран в душната съдебна зала. Взехме си душ и тъкмо се обличахме за следобедния чай, когато тя неочаквано и съвършено непринудено каза, че бебето, което очаква, не е от мен. Ударът ми дойде съвсем изневиделица й аз останах сащисан. Не промълвих и дума. Мълчанието ми сякаш я разочарова, забелязах, че ме наблюдава скришом в огледалото, пред което прибираше косите си.

Все така, без да проговорим, излязохме на предната веранда и седнахме в плетените столове с лице към градината. Механично поставих служебния си пистолет на масата до чашата чай, както ни бяха инструктирали. В района бяха проникнали размирници, предния ден снайперист бе ранил командира на военната част. Мълчаливият ни слуга яванец, който замести уволнения Амат, сложи сребърния поднос със сладкиши пред Лина и изчезна. Сега на всяка цена трябва съвършено ясно да си припомня всичко, защото всяка секунда е от значение. Лина взема парченце сладкиш и се отпуска назад в стола, отхапвайки с явно задоволство. Не мога да понеса потулената й самодоволна усмивка след онова, което ми каза, и отмествам поглед към градината. Ниските цветни храсти сякаш трептят във висналата отгоре им влажна горещина. Седя, вторачен в живия плет, без всъщност да го виждам. Като че ли няколко кафяви листа смътно ми напомниха лицето на Амат, защото точно тогава за частица от секундата ми мина през ума, че тя може да ме е излъгала само за да ме предизвика, както често вбесяваше и Амат, дрънкайки всякакви лъжи за него пред останалите слуги. Сега вече мога да си повтарям, че онова, дето внезапно изскочи сред листака, е било изсъхнал клон. Но не мога да се закълна. Има и друго. Дори наистина да ми се е мярнало за миг лицето на Амат и да съм осъзнавал, че изсъхналият клон е само клон, имал ли съм време да грабна пистолета, да се прицеля и да стрелям? Добър стрелец съм, но времето достатъчно ли е било? Безброй пъти съм прехвърлял всичко едно след друго, но на този въпрос, както и преди, няма отговор. Само две неща си остават неоспорими. За някаква частица от мига ми се прииска тя да не е жива и куршумът я прониза право в гърдите. Издъхна в ръцете ми.