Роберт Хюлик - Подареният ден (Амстердамска загадка)

— Благодаря — казвам на домакина, който ми поднася отворена табакера.

Цигарите са хубави, египетски. Забелязвам, че пръстите му са пожълтели от никотин. Атлет, но не тренира активно. Изчаква ме да запаля цигарата си и непринудено казва:

— Госпожица Ванхахен я няма тук.

— А, да, сигурно е на работа! — изричам с широка глуповата усмивка. — Каза ми къде работи… Най-добре Да ида там и…

Понечвам да стана. Почти несъзнателно прилагам професионалните номера на околийски съдия.

— Не — припряно отвръща той. — Не е в „Клод“. Замина на почивка.

— Не знаех — казвам разочаровано и се отпускам отново на стола. — Разбира се, редно беше първо да пиша. Аз живея в Хага. Затова позагубихме връзка. Вината е моя. Кога ще се върне?

— След около две седмици. Но на ваше място, господин Хендрикс, първо бих й писал, за да съм сигурен.

Говори с лек акцент. Вибриращото „р“ звучи по американски.

— Да — казвам, — разбира се. Къде…? — озъртам се за пепелник.

Той оглежда писалището, после скача и се отправя към камината с уверени широки крачки. Връща се с малка чинийка и я оставя на писалището. Присяда пак на ръба и казва:

— Съжалявам. Не знам къде се дянаха пепелниците. Тази смотана чистачка… — млъква и оглежда върха на цигарата си. След това запитва съвсем непринудено: — Отдавна ли познавате госпожица Ванхахен, господин Хендрикс?

— Как да ви кажа, за известно време бях в чужбина и трябва да призная, че доста разредих обажданията си. Преди две години се виждахме често. Всъщност ходехме заедно на уроци. Малко дикция, малко актьорско майсторство, такива неща.

— И вие ли сте в шоубизнеса? — недоверчиво пита той.

Прав е, никак не приличам на артист от нощен клуб.

— Не, адвокат съм — набързо отвръщам. — Работя в една застрахователна компания. Но се интересувам от шоубизнес. Това ми е хобито.

Той си отдъхва и запитва с насърчителна усмивка:

— Влагате пари, така ли?

— О, не. Просто ми харесва атмосферата. Винаги съм обичал да общувам с артисти. Забравяш грижите и проблемите си, не знам дали можете да ме разберете.

Разбира ме чудесно. Аз съм богат симпатяга, който осигурява на момичетата по няколко приятни часа след представление. Вечеря с шампанско, хотелска стая с баня. Той се изправя и казва:

— Е, съжалявам, че Евелин я няма. Искате ли да й оставите бележка?

— Просто й предайте, че ще й пиша, господин Винтер.

— Непременно.

Ще ми се да поприказваме още, но не ми идва на ум какво да попитам, та да удължа разговора. Посочвам купчината учебници по право.

— Не е лесно човек да натъпче всичко това в главата си — отбелязвам. — Но след време установява колко е полезно.

— Много е полезно — съгласява се той. Носът му сочи към вратата.

Ставам и излизаме в преддверието.

— Извинете за безпокойството — казвам.

— Моля ви се — отваря вратата. Пак вали. — Гадно време — отбелязва той.

— Отвратително — съгласявам се. Не се ръкуваме.

Вдигам яката на шлифера си, защото вятърът отново се е засилил и внезапни пориви запращат дъжда във врата ми. Камионетката още си стои. Изглежда доста разнебитена, номерът й е зацапан с кал. Тръгвам натам, откъдето дойдох с таксито.

Съседната улица, с десетки малки дюкянчета, е пълна с народ. Нямам закъде да бързам и се опитвам да довърша въображаемите портрети на Евелин Ванхахен и Бърт Винтер. Щом Евелин работи в „Клод“, това „актриса“, изписано в личната й карта, означава, че е от стотиците треторазредни певици или танцьорки, които се мярват за броени минути на миниатюрната сцена в онази огромна шумна танцова зала, когато джазовият оркестър си отдъхва за по една цигара и бира. Уредниците гордо наричат тези представления програма, само че двойките, които посещават известния дансинг, идват, за да танцуват и да се гледат един друг, а не програмата. А Бърт е малко разхвърлян, но сериозен младеж. Не пуши, било защото не му харесва, било за да пести. Но у него има нещо романтично, за което говорят връзката му с „актриса“ и репродукциите на Гоген. Но къде е той? И къде е Евелин?

Всичко това ме занимава, защото ме свързва здраво с настоящето. А и защото имам смътното усещане, че Евелин може да ми помогне да намеря отговор на някои въпроси, идващи от миналото. То се знае, ако успея да я открия.

А спрямо мъжа, който току-що ми се представи като любезен домакин, нямам абсолютно никакви съмнения. Този скъпо облечен, добре гледан джентълмен, който пуши египетски цигари, няма нищо общо с бедната студентска стаичка. Там той бе гостенин също като мен. Сигурно е цивилен полицай. За малко не се сблъсквам с един полицай, само че униформен. Извинявам се и учтиво питам как да стигна до улица „Абел“. Той поглежда картата на града и ми обяснява, че трамваят, който спира на следващото кръстовище, ще ме откара дотам.