Роберт Хюлик - Подареният ден (Амстердамска загадка)

Тя е млада и красива. Очевидно има индонезийска жилка, но е бяла, млечнобяла, каквито са някои от тях. Фигурата й е прелестна, белият й сатенен сутиен и белите сатенени гащета проблясват през прозирната й муселинена рокля на цветя. Докато попива кървящата драскотина на бузата си с малка копринена кърпичка, жената ме поглежда с огромни пламтящи очи.

С опитно око разчита погледа ми. Казва ми, че името й е Лина и че държи стая в същото неугледно хотелче. Цялото напрежение и потискан гняв, трупани през последните двайсет и четири безсънни часа, се концентрират в неустоимо, изгарящо желание за тази жена. Докато се качваме по стълбите, тя вметва непринудено:

— Само да ви предупредя, че съм уморена. Може и да не получите това, което очаквате.

Да, такава беше Лина. Непринудена. И момичето, което току-що бях видял на улицата, бе непринудено. Внезапно усещам главата си като празен купол, който все повече се разширява и се издига. Тутакси се превивам и залепвам чело о коленете си, на косъм се разминавам да не предам Богу дух. Отеклата челюст смъди. Появява се келнерът и билярджиите си поръчват бира. Аз поръчвам кафе без мляко и след като размислям, добавям и плато сандвичи с шунка. Запалвам цигара и дръпвам, вдишвайки жадно дима. Може пък да успокои стомаха ми.

Два дни по-късно Ефи ще е загинала, Бабу също. Дали са погребани? Едва ли. Аз съм във военнопленнически лагер. Лина не е интернирана, защото заявява, че е наполовина индонезийка. Получавам от нея не просто каквото очаквам, а и отгоре. Защото редовно идва на свиждане и тайно ми носи японски цигари, витамини и лекарства. А аз наистина се нуждая от тях. Заради една от онези глупави грешки, които навремето струваха живота на мнозина, непрекъснато ме подлагат на побоища, разпити и мъчения. Хендрикс е често срещано име и японската военна полиция е убедена, че аз съм един друг Хендрикс, агент от разузнаването, който им бил създал куп неприятности. Искат да им кажа имената и местонахождението на останалите агенти, укриващи се в околността. Напълно ми е ясно какво искат. Само че, макар да ме бяха произвели в капитан за една нощ, никога не бях имал нещо общо с разузнаването и просто не знам онова, което ги интересува. Понякога, когато вече не издържам на мъченията, си измислям. Това означава избавление за няколко седмици, защото те най-педантично проверяват всяка моя дума. След това пак започват изтезанията. Но аз оцелях. Когато войната свърши, Лина ме чакаше на портала на лагера с цяла кутия цигари. Този път английски. Ожених се за нея, взех си отпуск по болест и заминахме за Холандия. Прекарахме два месеца в Амстердам, после постъпих като пътуващ съдия и се върнахме в Ява.

Келнерът слага кафето и платото със сандвичи до лакътя ми. Изпивам горещото кафе на един дъх. После се заемам със сандвичите, докато наблюдавам играта. Това ме успокоява, двамата мъже са много добри играчи. Особено кръглоликият — има красив и плавен удар. Голямата му валчеста глава с леко изпъкнали очи ту се показва, ту се скрива под зеленото сукно, докато преценява дългия път на топката, напълно забравил всичко наоколо. Напомня ми главата на златна рибка, която подскача нагоре-надолу сред зелените водорасли в своя малък свят от стъкло.

Трябва да се съсредоточа… и да реша кое бе по-силно — любовта или омразата ми. Обичах Лина заради необузданата й кипяща страст към мен, заради почти животински свирепото й борбено отдаване, заради преливащия й възторг от живота и заради трогателното й, едва ли не детско простодушие. Мразех я заради честите прояви на низост, които ме докарваха до недостойни пристъпи на гняв; мразех я и заради болезнената, безумна ревност, която пораждаше у мен. Мразех я също, колкото и нелепо да е, заради връзката й с убийството на Ефи и Бабу. Слугите се страхуваха от Лина и я презираха, смятаха я за една от тях въпреки бялата й кожа. Когато беше благоразположена, ги отрупваше с подаръци, друг път ги предизвикваше, ругаеше ги и ги обиждаше, унижаваше ги по всякакъв начин, особено красивия Амат, домашния ни прислужник. Но да не изпреварвам събитията. Трябва да следвам точно хронологията, това е важно. Последва друга война — странна и нереална, наречена полицейска акция. Навред гъмжи от бунтовници националисти, холандската администрация се разпада. Отново пламват отколешни кървави вражди. Стари сметки се уреждат с бърз удар с нож в мрака или със самотен изстрел, прокънтял от някоя празна къща. Напрегнатата атмосфера на постоянно напрежение ме изнервя. Лина се умълчава, затваря се в себе си, обзета от постоянен страх. Когато ми съобщава, че е бременна, го казва навъсено, почти враждебно. За щяло и нещяло вдига на слугите скандали — отвратителни скандали, които ми късат нервите. Но когато й казвам да отиде в болницата в Сурабая, за да е в безопасност, тя пламенно отказва да се отдели и на крачка от мен. И аз я обичам повече от всякога.