Роберт Хюлик - Подареният ден (Амстердамска загадка)

Изправям се с въздишка на задоволство и изключвам транзистора.

Бързо се обличам и слизам долу. Хазяйката е на телефона, потънала в разговор с месарницата. Най-сетне затваря и ме уведомява, че за обяд ще има крехки свински пържоли. След като се потътря към кухнята, аз набирам номера на „Нивас лимитид“ и учтиво моля момчето, което вдига, да повика господин Винтер от стаята му в сутерена. След минута-две чувам гласа на Бърт. Пита сериозно кой го търси.

— Хендрикс — казвам. — Имам среща с Евелин при дигата в два без петнайсет. Бихте ли й предали, че заради непредвидени обстоятелства няма да успея да дойда? Ще я намерите при дигата, пред паметника на жертвите от войната. В два без петнайсет. Нали ще бъдете така добър да й предадете, че много съжалявам и й желая успех. Не, няма да заминава. Да, добре е. Просто си даде сметка, че в крайна сметка Фигел е само един мръсник, и сега е малко изнервена. Накарайте я да се обади на доктор… — казвам името на невролога, записано на стената. Евелин ще се сети. По-нататък може и да каже всичко на Бърт. Да речем, след две-три години. — Моля? А, запознахме се в „Клод“. Името ми е Хендрикс. Да, два без петнайсет. Ако не дойде до два, моля ви, обадете ми се — казвам му телефонния си номер и затварям.

После набирам номера в службата си. С настоящето приключих, от бъдещето се отказах, но рутината на живота продължава. Казвам на дежурния, че съм се събудил с тежка простуда, но ще се опитам да отида по-късно следобед.

Връщам се в стаята, лягам в леглото, както съм с дрехите, и много бавно обръщам ухо към радиото. Предават чудесен концерт и се заслушвам със съвършено пусто съзнание. В два и петнайсет изпълнението свършва. Изключвам транзистора. Бърт не се обади, с това свършва и моето изпълнение.

Ставам, напълвам чайника от чешмата на мивката и го слагам на газовия котлон. Докато чакам водата да кипне, се взирам начумерено в маслената картина на стената над котлона. Ужасен натюрморт — ваза с крещящо ярки цветя, при това нарисувана без всякаква перспектива. Мразя тази картина, но така и не събрах кураж да кажа на хазяйката да я махне, защото и тя като огромния гардероб е наследство от покойната й братовчедка. Или леля. Казвам си, че първо ще си направя чаша силен чай, после ще си препека няколко филийки.

Сякаш казвам на някой друг да направи това. Всъщност има ли значение, дали аз ще направя чай и ще препека филийки или някой друг? Наистина няма. Защото аз не съществувам. Човек, който е отрязал връзките с миналото си, приключил е с настоящето и се е отказал от бъдещето си — такъв човек реално не съществува. Това съждение е съвсем редовно. Аз обаче не съм редовен. В гърдите ми се надига ужасното усещане за пустота.

В миг се виждам застанал пред газовия котлон със стиснати зад гърба ръце и отпуснати рамене, с наведена глава. Не, това не съм аз. Това е капитан Уеда. Стои над мен и чака. Чака ме да сляза от връх Фуджи. Да чака. Сега ми е паднало да подразня това дребно човече с огромни очила. Да му кажа, че няма никога да сляза. Че съм стигнал върха и завинаги ще дишам чистия нетрепкащ въздух на ледените висоти. И тогава става нещо странно. В мига, когато ликуващ му заявявам това, осъзнавам, че не казвам истината, защото ми се иска да сляза. Да сляза от върха и да се върна при него. Но вече не виждам Уеда, той си е отишъл. Сега съм съвсем сам. Сам сред вечните снегове. Това ще е и последното ми усещане, чувството за пълна самота. След малко ще се изпаря сред нетрепкащия синкав въздух, вече няма да ме има.

Страх ме е и искам да сляза. Искам да сляза долу, там при Уеда, когото обесих, при Фигел, Ахмад и Мохтар, които превърнах в пепел. Искам да сляза при тях, неистово го искам, преди съществуването ми да се е разпаднало. Защото не искам да бъда сам, искам да ме има. Искам да споделя техните мъки и слисването им, защото аз съм те и те са аз. Копнея за тях, искам да бъда заедно с тях, те са единствената истинска причина аз да съм аз. Без тях съм загубен.

И тогава усещам, че вечният сняг се размеква.

Наоколо е станало по-топло, от повея снегът започва да се топи. Той се надига и погалва лицето ми. Безмилостното лазурно небе прелива в смътна уютна сивота. Отварям очи и поемам дълбоко дъх, с огромно облекчение. Стоя сведен над чайника, опрял ръце на стената. Тук съм, под непохватния натюрморт с крещящите цветя и вазата, нарисувана без перспектива. Парата от чайника се вдига нагоре към лицето ми.

Правя крачка назад. И изведнъж се усмихвам. Най-накрая аз, Йохан Хендрикс, победих капитан Уеда Морисада. Победих го, и то завинаги. Защото в него познах себе си и се слях с него. Дълбока смирена благодарност разлива топлата си утеха по цялото ми същество.