Роберт Хюлик - Подареният ден (Амстердамска загадка)

— Бърт не е искал да се ожените, така ли?

— Естествено, че искаше. Само че не разбирате ли, не можеше да не откажа. Ако го бях срещнала, докато бях само на цигари, щях да приема. Спокойното всекидневие на амстердамска домакиня не е идеалът ми за щастлив живот, но кой може да каже дали щастието е чак толкова забавно. Тъй или инак, с Бърт се запознахме два месеца след като Фигел ме бе наел. Тоя мой късмет! Да имате цигара? Моите свършиха — подавам й цигара и огънче, тя смуква дълбоко и продължава унило: — Имах намерение след време да пиша на Бърт от Бейрут и да му съобщя, че няма да се върна, защото съм срещнала един чудесен човек и съм се омъжила за него. Бърт щеше да потъгува, но след време щеше да си стъпи на краката и всичко да си дойде на мястото. Аз не съм светица, както вече ви е ясно, но знам кога да си тръгна, за да не объркам живота на друг човек.

— Много мъже на драго сърце се оставят някоя жена да им обърка живота — казвам. — Това им вдъхва усещането за стойност. А мъжете обичат това усещане.

— Може и така да е. Но Бърт е още много млад. Тежко изживя скъсването с родителите си, защото е бил много близък с майка си. Разбирате ли, той не е като нас, той е безнадеждно сериозен. За нищо на света не би продължил връзката си с мен без църковна венчавка и официален брак, ако не му бях казала, че и на това ще му дойде времето, когато и двамата бъдем напълно сигурни, че го искаме. Как да ви кажа, той все се мъчи всичко да си обясни, все се тревожи какво става по света. Слушах го, защото харесвах гласа му, пък и приятно е да слушаш човек, който наистина мисли онова, което казва, за разлика от повечето хора. Ако Бърт разбере каква съм всъщност, ще се самоубие. Може и да не ви се вярва, но точно това ще направи.

— Изобщо не съм съгласен с вас. Ако Бърт наистина е такъв, какъвто то описвате, той ще се радва да помогне на една пропаднала жена, както е описано в книгите, които е чел у дома. Според мен трябва да му кажете всичко. Е, разбира се, без да споменавате, че сте спали с Фигел. Честността, също като милосърдието, е най-полезна в благоразумни граници. Тя ме изглежда злобно.

— Вие не можете да разберете Бърт. Той е открито, честно момче. А и не искам вече да съм задължена на никого до края на живота си. Най-малкото на Бърт — тя прехапва устни. После ме изглежда изпитателно и добавя рязко: — Преди няколко часа казахте, че ако реша, мога да тръгна с вас. Предложението в сила ли е още?

— Естествено.

— Е — мрачно се усмихва тя, — тогава разкажете ми за себе си. Вече ви попитах веднъж, но този път наистина ме интересува. Женен ли сте?

— Бях. Два пъти. И двете ми жени умряха.

— Разкажете ми за тях. Така донякъде ще разбера що за човек сте — тя загасва цигарата си. — Само че аз ще полегна.

Става и смъква халата от раменете си. Горнището на пижамата й е мокро от пот.

Набързо отмятам пухеника встрани и тя се вмъква под него. Изтяга се по корем, кръстосва длани върху възглавницата и полага глава на тях. Завивам я с пухеника, мятам отгоре и халата. После пак сядам и запалвам поредната цигара. Дъждът е спрял, съвсем тихо е. След малко започвам:

— По едно време си мислех, че съм отговорен за смъртта им, и на двете. Всичко беше много объркано. Втората ми жена се казваше Лина и поразително приличаше на вас. Тя…

— Обичаше ли ви?

— Понякога да. За останалото време не съм сигурен. Първата ми жена, Ефи, както й виках, беше уравновесен човек като мен. Заминахме за Ява и ни се роди момиченце. Обичах жена си и тя ме обичаше. Само че аз бях глупак. Наумих си, че живеем прекалено равно и спокойно, че ни липсва романтиката на истинския живот… че няма динамика, ако ме разбирате.

— Не, изобщо не ви разбирам — троснато отвръща тя.

И аз самият не разбирам напълно, затова продължавам:

— Всъщност няма значение. Оттогава минаха години, това беше през 1942-ра. Вие тогава сте били на две годинки. Дъщеря ми Бабу беше на четири — разказвам й накратко за японското нападение срещу Ява и за хаоса. — Произведоха ме в чин капитан и по двайсет и четири часа сновях с джип из острова. Накрая се озовах в Бандун, където помагах на войските ни криво-ляво да поддържат някакъв ред при японските въздушни нападения. Същевременно на север, където живеехме, се бяха надигнали местни фанатици и аз се тревожех за жена си. Вярно, не чак толкова, защото бе направила много за тамошните хора и те я уважаваха. Пък и знаех, че слугите са ни верни. Една вечер в десет часа вечерта полковникът ми разреши да си отида у дома, на един час път през полята. В покрайнините на града се отбих в малко хотелче да изпия една бира. И тогава се появи ти. Само че се казваше Лина. Някакви пияни войници се бяха сдърпали заради нея и…