Роберт Хюлик - Подареният ден (Амстердамска загадка)

— Уличница ли беше?

— Не. Беше на разположение, ако разбираш какво значи това. Та единият войник беше съвсем обезумял и искаше да я убие. Застрелях го и после спах с нея. Не казвам, че постъпих правилно. Че спах с нея, имам предвид.

Тя свива рамене.

— Понякога така става. Разбирам ви.

— Това е. Тръгнах след час и дори си мислех, че съм извадил късмет, защото ме настигна патрул от военната полиция с джип, и им казах да ме придружат. Попаднахме на засада. Моят джип излезе от строя, но войниците разпръснаха нападателите и ме закараха до дома. Това ни забави с още половин час. Когато стигнах, къщата гореше. Религиозните фанатици налетели час преди това и заклали и жена ми, и дъщеричката ми, и местните слуги — дръпвам от цигарата и продължавам: — Бездруго бях на ръба на силите си и този удар ме довърши. Когато малко се посвестих, макар и още да не бях дошъл на себе си, бях пленник на японците. Връщаха ме в Бандун — търсели друг Хендрикс, един от четиримата ни тайни агенти, помислили, че съм аз, и ме водеха на разпит. Заспа ли?

— Не, слушам. Разкажете ми още за Лина.

— След време научих, че на другата сутрин, като чула за клането, Лина веднага хукнала натам. Докато съм бил в безсъзнание, фанатиците се върнали и убили четиримата войници, които ме придружаваха. Мен ме оставили на земята, помислили ме за умрял. Лина ме намерила и се погрижила за мен, а когато дошли японците, ги убедила, че от един труп не могат да измъкнат нищо, та лекарите им да ми бият инжекция, за да ме свестят. Лина умееше да се оправя. Повече от три години прекарах в лагера и затвора на военната полиция, но тя беше свободна, защото беше наполовина индонезийка. Идваше редовно и тайно ми носеше полезни неща. Когато войната свърши, се ожених за нея. Но не от благодарност, държа да го подчертая. Желаех я с цялото си същество.

— За нея това е било много по-важно от благодарността ви — сухо отбелязва Евелин. — Какво стана по-нататък?

Разказвам й накратко за съвместния ни живот през следващите години и как един бивш прислужник я застреля. Евелин мълчи толкова дълго, че се навеждам да видя дали не е заспала. Не че бих я упрекнал. Но тя е напълно будна. Извръща глава към мен и казва:

— Разбира се, че ви е обичала. Иначе нямаше да ви идва на свиждания цели три години. Три години са много време, особено за една млада жена. Детето е било ваше и вие сте отговорен за смъртта му. Но не и за смъртта на първата си жена, това е просто лош късмет. Ако бяхте тръгнали по-рано от града, щяха и вас да убият при засадата. Дори да се бяхте измъкнали, щяхте да попаднете в ръцете на онези, които са нападнали дома ви.

— Не, засадата е била заложена само двайсет минути преди това. Каза ни го един от ранените малко преди да издъхне. А, от друга страна, познавах добре водача на фанатиците. Често идваше у дома, разговаряхме на религиозни теми и аз цитирах тяхната свещена книга в оригинал на арабски. Това означава много за тях. При нападението са били обезумели, но мисля, че аз щях да успея да ги вразумя. Само че ако бях там, за да поговоря с тях.

Тя отново свива рамене.

— Така да бъде, щом сте толкова уверен. Но втората си жена наистина сте убили. Просто ви се е искало да не е жива. А по-долно от това няма.

— Права си.

Тя изправя възглавницата до стената, обръща се и подпира гръб на нея. Свива крака и придърпва пухеника, за да се покрие. После казва горчиво:

— Вече разбрах. Преследвате ме не защото ви харесвам, а защото съм част от проклетия ви комплекс. Вие, приятелю, си мислите, че жените са ви като на длан и знаете всичко за тях — тя поклаща глава и продължава с примирен глас: — А бедата на нас, жените, е, че подминаваме истински свестните и искрени мъже, които поне от време на време се питат какво ни е и какво мислим. Непрекъснато се забъркваме до живот със самовлюбени егоисти като вас и Фигел, които пет пари не дават за нас, а лежат върху личните си комплекси като квачка в полог — тя свива рамене. — Само че вари го, печи го, това е, както казваше Фигел. И къде ще ме отведете? В Амстердам не можем да останем, защото не искам някой ден да срещна Бърт.

Подпирам лакти на колене и облягам брадичка върху дланите си и се заглеждам в нея. Идва ми на ум, че както съм се надвесил на стола, сигурно приличам на капитан Уеда, вторачен в поредния затворник. Само дето не съм толкова равнодушен. Желанието ми към нея ни най-малко не е отслабнало. И макар че последните няколко часа напълно промениха отношението ми към света, животът пак ще поеме своя ход, трябва да тръгне. Ще ям и ще пия, ще ходя насам-натам и ще спя, евентуално ще имам и жена до себе си. Във всички зен текстове се казва, че мисловното равновесие изисква физическо равновесие. Мога и на Евелин да помогна да възстанови равновесието си. „Реинтегриране на наркоманите в обществото“ — гласеше заглавието на последната глава от доклада ми „О. О. О“. „Авторът съзнава моралната отговорност на управляващите“ — одобрително бе отбелязал в полето един висш чиновник в Батавия. Навремето бях до немай-къде горд със себе си. Сега вече не се гордея толкова. Трудно е да се отречеш от всичко. Дори и вече да си изкачвал връх Фуджи. Сигурно е обаче, че трябва да се махна от Амстердам. За мен това е вече град на сенки. Мъртъв град, в който завинаги ще бъда сам.