Ким Робинсън: Айсхендж

— Този факт не ми беше известен — изрекох саркастично.

Светлосините му очи ме пронизаха.

— Разбира се, че не ти е известен! Ти си мислиш, че няма нищо по-хубаво от това да продължиш да правиш пари за тях от тези тъпи астероиди — и то в края на двадесет и втория век!

— Е, и? — Аз също успях да се ядосам. — Всички ние ще живеем по хиляда години, тогава накъде си се разбързал? Има време за всичките ти велики проекти. А точно сега тези астероиди са ни нужни.

— От тях имат нужда корпорациите. И комитетът.

— Комитетът просто координира усилията ни за наше добро! — заявих аз.

— Просто изготвя разписанието на влаковете, за да пристигат навреме, така ли? — Той отпи голяма глътка от питието си.

— Да — отговорих, без да разбирам добре какво иска да каже. — Точно така.

Той поклати глава с отвращение.

— Ти си американско момиче до мозъка на костите си. Чудесно! Всичко е окей! Остави политиката на другите.

— А ти си истинска рожба на Русия! — парирах аз, отдръпвайки се от него в тясното сепаре. — Да обвиняваш за проблемите си правителството…

Продължихме все в този дух, без никакъв смисъл и без друга причина, освен гордостта и наранените чувства. Спомням си мрачното му пророчество:

— Те ще си направят тук един щастлив американски Кремъл и на тебе няма да ти пука, докато работата ти е сигурна.

Ала повечето от онова, което си казахме, далеч не беше толкова логично.

А след една дълга, нещастна седмица, един смътен кошмар от горчиви терзания, когато си разрушил неизвестно как една връзка и страстно желаеш времето да се върне назад и неизвестната грешка да бъде избягната, той си замина. Руските рудодобивници имаха нужда от него в Космоса и той просто си тръгна, без да се сбогува, въпреки че през тези последни няколко дни аз час по час звънях в работническото селище, в което живееше. И тогава разбрах, научих го по време на дългите унили разходки из цялата огромна падина, застанала сама сред каменистата равнина — аз също можех да бъда зарязана. Урокът беше твърде горчив.

След няколко години аз самата пътувах към астероидите — работех за „Роял Дъч“. Чувах, че Давидов имал някакви проблеми с руското минно управление, но не обръщах особено внимание. Беше въпрос на гордост да не забелязвам нищо, свързано с него. Затова и никога не научих цялата истина за това, което му се беше случило.

После, след много години — всъщност три години преди сегашния бунт, — „Идалго“ изчезна някъде, прекъсвайки радиовръзката с прословутите последни думи: „Почакайте една минутка.“ Не бяха намерени никакви следи от катастрофа и работата беше потулена от комитетските цензори. Така и не се получи обяснение на тази загадка. Прегледах списъка на екипажа, видях името му най-отгоре — Олег Давидов — и отново ме зашемети вълната от болка, още по-силна отпреди. Това беше един от най-тежките моменти в живота ми. Бяхме се разделили сърдити, той си замина, без да се сбогува, а сега — без значение колко години ми даваха геронтолозите — аз никога нямаше да променя този факт, защото той беше мъртъв. Много тъжно.

…И така, когато Ерик Суон дойде, за да ме заведе на „Идалго“ и да видя Давидов отново, чувствата ми бяха съвсем объркани. Сърцето ми биеше лудо и трябваше да положа немалко усилия, за да поддържам кратък незначителен разговор с Ерик. Как ли изглеждаше сега? Какво щях да му кажа? А той на мен? Нямах ни най-малка представа.

За тези шестдесет години той не се беше променил много. Може би беше малко понатежал и още повече приличаше на мечок с черната си коса, с широките рамене, гърди и хълбоци. Леденосините му очи ме оглеждаха без някакви видими признаци, че ме е познал.

Бяхме в командната кабина на „Идалго“. С едно кимване Давидов отпрати Ерик, който изчезна в асансьора. В трескавата тишина аз бавно обикалях из кабината, а обувките ми с лепящи се подметки слабо проскърцваха. Пулсът ми беше ускорен. Открих, че все още му се сърдя. Сега усетих, че с вестта за смъртта си ме е измамил лично. А може би бунтът беше виновен…

— Не си се променила особено — каза той.

Гласът му отприщи у мен стотици спомени. Погледнах го, без да отговоря. Най-сетне той изрече със слаба, напрегната усмивка:

— Извини ли ти се Ерик за отвличането?

Поклатих глава.

— Съжалявам, че те притеснихме. Чух, че си се сражавала яростно против превземането на кораба. Ерик сигурно ти е обяснил, че те държахме в неведение за твое добро.

Беше толкова спокоен! Това ме вбеси. Той ме погледна крадешком, за да прецени настроението ми. Премълчах, макар да ми беше невероятно трудно.