Ким Робинсън - Айсхендж

Върнах се в стаята си. Новите съквартирантки ми бяха оставили горното легло. Долното, което бях свикнала да използвам като удобен рафт, беше заето от Надежда. Мария-Ана щеше да спи в ъгъла, където се събираха стените и таванът. Вещите им бяха разхвърляни по целия под. Поговорихме си малко на английски, а аз направих няколко неумели опита да говоря на руски. Те бяха много приятни жени и след всички предишни срещи през този ден оцених компанията на спокойни, незадаващи въпроси хора.

Вечерта Суон мина покрай стаята ми и ме попита искам ли да вечерям с него. Замислих се за миг и приех.

— Радвам се, че вече не ми се сърдиш — бъбреше той, простодушно както винаги.

И все пак трябваше да си напомням, че през цялото време, откакто го познавах, е заемал високо положение в съвета на Космическия съюз. Колко добре го познавах всъщност?

— Спри по тази тема и да вървим да вечеряме! — срязах го аз. Той покорно ме поведе по тъмните коридори към столовата.

Влизайки, аз се огледах и се опитах да си представя, че това е столовата на звездолет. Хора, облечени с комбинезони в неутрални цветове, се отправяха към пулта с менюто и натискаха копчетата, за да изберат предпочитаното ястие, но повечето от тях не го и поглеждаха. Храната, която се отглеждаше на кораба — салати, плодови сокове, риба и миди, пилета и зайци, козе сирене, прясно и кисело мляко, — се допълваше от продукти, които не можеха да се получат при рециклирането — кафе, чай, хляб, говеждо месо… Много скоро те щяха да се лишат от тези неща. Тогава щяха да се задоволяват с отглежданата на кораба храна, да се хранят в дълбоки чинии и да пият от колби. Гледах как околните свещенодействат над сервировката си. Атмосферата напомняше японска чайна церемония.

— Ще трябва да поддържате ускорението — проговорих аз. — Не можете дълго да останете в безтегловност, това ще ви убие.

Суон се усмихна.

— Имаме четиридесет и два резервоара с цезий.

Погледнах го изненадана.

— Така е. Това е най-голямата кражба в историята, Ема. Или поне би могло да се погледне така.

— Определено.

— Имаме намерение да запазим системата на постоянно ускорение и забавяне и да поддържаме през по-голямата част от времето половината от марсианското притегляне.

Приближихме се до пулта и направихме поръчките си. Таблите с храната се плъзнаха навън през прозорчето.

Седнахме далеч от огледалната стена — не мога да търпя да се храня в непосредствена близост до отражението си. Останалите три стени на столовата бяха яркожълти, оранжеви и жълтозелени. На „Ръждивият орел“ беше есен.

— Ще запазим цветовете на всеки от сезоните на борда — заговори Суон, докато се хранехме. — През зимата ще намаляваме дневните часове, ще понижим температурата, а цветовете ще бъдат в сребристо-черно-бяла гама… Най-много обичам зимата. Празниците около зимното слънцестоене и въобще…

— Но това ще бъде само игра.

Той дъвчеше замислено.

— Сигурно.

— Накъде ще тръгнете?

— Още не се знае. Говоря сериозно. Има планетна система около звездата на Барнард. Дотам са девет светлинни години. Вероятно ще я огледаме и в най-лошия случай поне ще се запасим с вода и деутерий.

Известно време се хранехме мълчаливо. На съседната маса трима ровеха в чиниите си и обсъждаха качествата на един вид hydrogenomonas eutropha за стабилизиране на водорода. Усъвършенстваха системата за рециклиране на въздуха. На друга маса някаква млада жена посягаше да хване изплъзналото й се пилешко бутче. Толкова привично и толкова нелепо!

— Колко време? — попитах, без да прекъсвам яденето.

Луничавото лице на Суон придоби замислен вид, докато дъвчеше.

— Ще пътуваме сто, може би двеста години…

— За бога, Ерик!

— Това е само четвърт от предполагаемата продължителност на живота ни. Няма да се наложи цели поколения да живеят и да умират на кораба. Миналото ни ще бъде на Марс, а бъдещето — в някой нов свят, който повече ще прилича на Земята. Говориш така, сякаш животът, който водим на Марс, е възможно най-естественият! Марс е просто голям космически кораб, Ема.

— Нищо подобно! Той е планета! Можеш да излезеш навън и да стъпиш на твърда почва. Да тичаш по нея.

Суон блъсна подноса си настрана и вдигна колбичката с питието.

— Вашият петстотингодишен проект е да направите Марс подобен на Земята. Нашият е да колонизираме планета в друга система. Толкова ли е голяма разликата?

— Около десет-двадесет светлинни години.

Допихме питиетата си в мълчание. Суон занесе подносите на пулта и се върна с балончета с кафе.