Ким Робинсън - Айсхендж

— И какво?

— Комитетът не пожела. Решиха, че сме част от движението против него, и ни обявиха извън закона. Пратиха водачите ни в затвора, а членовете разпръснаха из различните сектори. Те ни направиха свои противници.

— Това не е ли станало много отдавна? — попитах аз, все още объркана. — Какво общо има сегашният бунт?

— Ние се организирахме отново — отвърна той. — Тайно. През всичките тези години съществувахме нелегално. Може да се каже, че сега излизаме на бял свят.

— Но защо? Какво ще спечелите, като превземете няколко миньорски кораба? Да не би да възнамерявате да ги използвате като звездолети? — тази идея ме разсмя.

Той ме изгледа, без да ми отговори, и аз изведнъж разбрах, че съм налучкала отговора.

Седнах предпазливо. Изведнъж почувствах студ и леко замайване.

— Сигурно се шегуваш?

— Ни най-малко. Намерението ни е да се присъединим към „Лермонтов“ и „Идалго“ и да създадем затворен жизнен цикъл.

— Невъзможно! — Аз дълбоко поех дъх, все още замаяна от тази мисъл.

— Не е невъзможно — търпеливо обясни той. — През последните четиридесет години Космическият съюз доста е работил върху тази идея.

— И един от онези кораби е „Идалго“? — прекъснах го аз. Съобразителността ми все още беше притъпена от наркотика.

— Точно така.

— Значи Давидов е жив?…

— Определено. Познаваш го, нали?

— Да.

Давидов беше капитан на „Идалго“, когато преди три години корабът изчезна в астероидната група Ахил. Мислех, че е мъртъв…

— Няма начин да се съглася — казах след известна пауза. — Не можете да ме отвлечете така и да ме помъкнете в някаква безумна междузвездна експедиция…

— Не, не! Ще изпратим обратно „Ръждивият орел“ с всички от трите кораба, които не подкрепят Космическия съюз.

Изпуснах дълга въздишка на облекчение. Ала изведнъж ме обзе болка при мисълта в каква каша съм се забъркала и какви фанатици се разпореждат в този миг с живота ми.

— Ерик — извиках аз, — ти знаеше какво ще се случи! Защо не се опита да ме държиш настрана от този полет?

Той отмести поглед и се спусна на пода, после изрече с почервеняло лице:

— Аз направих точно обратното, Ема.

— Какво? Какво си направил?

— Имаме наши хора в отдела за планиране на полетите и… — Той продължаваше да гледа в пода. — Казах им да уредят ти да пътуваш с този рейс.

— Но… Суон! — Не можех да намеря думи. — Защо? Защо ме забърка в това?

— Защото ти си един от най-големите специалисти по животоподдържащи системи на Марс, а и в цялата система. Всички го знаят, ти също. И въпреки че нашите проектанти направиха доста подобрения, които могат да се приложат при междузвезден полет, все още предстои те да бъдат въведени в тези два кораба и да заработят. И това трябва да стане, преди полицията на комитета да ни е открила. Твоята помощ би могла да промени нещата, Ема.

— Ох, Суон…

— Така е! Виж какво, знам, че всичко това стана против волята ти, но аз си мислех, че ако те държим в неведение относно плановете си, никой не би могъл да ти търси отговорност. Когато се върнеш на Марс, можеш да им кажеш, че не си знаела нищо за Космическия съюз и че ние сме те заставили да ни помагаш. Ето затова не ти казах нищо по пътя, не разбираш ли? Пък и знам, че не си сред най-яростните привърженици на комитета, така ли е? Те са просто шайка разбойници. Защо тогава да не помогнеш, щом старите ти приятели те молят за помощ, която само ти би могла да им окажеш, при това без да ти се търси сметка? Дори и когато става дума за някакви нелегални действия?

Той ме погледна и в сините му очи се четеше тъга.

— Искаш от мен невъзможното — казах аз. — Твоят Космически съюз е изгубил връзка с действителността. За бога, трябва да изминете цели светлинни години, а имате системи, пригодени за петгодишно пътуване!

— Те могат да бъдат подобрени — упорстваше Суон. — Давидов ще ти обясни целия план, когато се срещнете. Той иска да говори с тебе колкото е възможно по-скоро.

— Давидов… — изрекох мрачно. — Той е в дъното на цялото това безумие.

— Всички участваме в него, Ема. А той не е луд.

Махнах с ръка и стиснах главата си, която сякаш пулсираше от всички тези неприятни вести.

— Моля те, остави ме замалко сама.

— Разбира се. Знам, че много ти се събра. Само ми кажи, когато решиш да се срещнеш с Давидов. Той е на „Идалго“.

— Ще ти кажа — обещах аз и се загледах в стената, докато той излезе от стаята.

Тук ще е най-добре да разкажа за Давидов, защото навремето бяхме влюбени и споменът за него беше белязан с болка и гняв и с чувството за загуба — загуба, която нищо не би могло да компенсира или да заличи, колкото и дълго да живеех.