Ким Робинсън - Айсхендж

Ето как стана всичко. Посрещнаха ни точно край орбитата на Амур с един от онези малки полицейски кораби, които патрулират космическото пространство около Фобос и Деймос и извозват затворниците на Амур. Докато гледах през прозореца на командната кабина към червения сърп на планетата и се питах дали някога краката ми ще стъпят още веднъж на нея, те нахълтаха откъм асансьора — десетина изтормозени на вид мъже и жени, облечени в работни комбинезони. Насочиха към нас дългите цеви на оръжията си — леки смъртоносни пистолети, и за един кратък инфарктен миг си помислих, че са дошли да премахнат всички свидетели на метежа…

— Това „Ръждивият орел“ ли е? — попита един светлокос мъж — нали не бяхме в състояние да отговорим на сърдитите им въпроси по радиото.

— Да — чуха се два-три гласа.

Мъжът кимна.

— Ние сме от Тексаската секция на съюза „Уошингтън-Ленин“. След като ви освободихме… — той се усмихна, вероятно на недоумението ни, — ще ви заведем по възможно най-бързия начин в Нов Хюстън, който сега е свободен град.

Точно тогава Дъгинс изглеждаше така, сякаш светът се беше сгромолясал. Етел и аз се спогледахме с отворена уста… Юри стисна и двете ни в прегръдките си, без да се притеснява от насочените дула. След малко той започна да обяснява на русия мъж кои сме, но не успя да стигне много далеч, защото ни поведоха към платформата, за да ни прехвърлят на полицейския кораб. Там ни разделиха на по-малки групи и двама от въстаниците ни подложиха на разпит. Не след дълго въведоха и мен в стаята, в която заварих светлокосия мъж и една жена приблизително на моята възраст.

— Вие ли сте Ема Вайл?

Отговорих, че съм аз. Зададоха ми няколко въпроса за Космическия съюз и действията му и аз потвърдих онова, което Юрий и останалите вече бяха разказали.

— Значи тук е имало революция? — попитах ги. — И комитетът е свален?

И двамата поклатиха глави.

— Битката още не е свършила — каза жената, която се наричаше Сюзън Джонс.

Русият мъж беше неин брат.

— Всъщност — добави той, — положението ни не е блестящо. — Мъжът се изправи. — Отначало въстанието обхвана цялата планета, но сега… Все още държим Тексас, само че…

— Това е ясно — прекъснах го и те се засмяха.

— …И руския сектор. В „Мобил“ и на Атлантическия океан все още се водят боеве, както и в тунелите на Фобос. Но във всички останали райони силите на комитета си върнаха позициите.

— А „Роял Дъч“? — попитах със свито сърце.

Те поклатиха глави:

— Там е комитетът.

— Много ли беше страшно?

— Много хора бяха избити — сурово изрече Сюзън Джонс.

— Те разрушиха купола на Елада — добави брат й. — Много хора загинаха.

— Не е възможно! — извиках аз. Елада…

— Но го направиха. Тях не ги е грижа колко хора ще избият. На Земята има пълчища, които чакат да заемат мястото им…

— Но за имуществото ги е грижа — горчиво изрече Сюзън. — Това е добре дошло за нас. Иначе биха разрушили Нов Хюстън още в този момент.

— Оставам с впечатлението, че сте на път да загубите — казах аз.

Те не възразиха.

Внезапно силата на притеглянето се промени. Почувствахме, че натежаваме, после тежестта се увеличи още.

— Аз съм с вас! — заявих неочаквано и за самата себе си. — С вас съм, стига да ме приемете.

Те кимнаха.

— Ще те приемем — заяви Андрю Джонс. — Ще имаме нужда от специалисти по животоподдържащи системи, каквото и да стане.

Притеглянето възвърна обичайната си за Марс сила. Минута по-късно корабът леко се разтърси. Отново си бях у дома.

Така се присъединих към революционерите.

Когато се настанихме в апартамента, използван от тях като главна квартира — това беше в Далаския сектор, в индустриалния район на града, недалеч от водните и въздушните съоръжения, в подножието на кратера на Нов Хюстън, — попитах Сюзън Джонс какво е станало с Дъгинс, Валенски и тяхната група.

Тя се усмихна:

— Обяснихме им какво е положението и им дадохме възможност да избират — дали да се присъединят към нас, или да останат под стража. Казахме им истината за комитета и за това, което се прави на Амур. Обяснихме им, че ако се присъединят към нас и после тръгнат срещу революцията, ще ги разстреляме.

— И какво?

— Някои от тях още не са решили. Повечето от онези, които направиха избора си, предпочетоха да бъдат арестувани.

— Ал Нордхоф е свестен човек…

— Той предпочете ареста.

Разбира се. А всички ние, които помагахме да построят звездолета, бяхме избрали пътя на революционерите. В това нямаше нищо чудно, макар все още да не ме напуска чувството, че някои от нас биха предпочели да ги посрещне комитетът. (Дали и аз не бях между тях?)