Ким Робинсън - Айсхендж

По радиостанцията нечий глас изрече:

— Врагът е в капан в жилищната зона, на северозапад. Върнете се в щаба или на предните постове — пети, шести, седми или девети.

За последния половин час това беше първото изречение, което разбрах. Намерих Андрю и тръгнах с него към главната квартира. Бяха изминали едва три часа след разсъмване, когато двамата се изкачихме по стената на кратера.

В щаба всички си свалихме шлемовете. Андрю имаше свиреп и безумен вид. Останалите се суетяха около някакъв мъж, който се тресеше неудържимо.

След един час, през който се съвземахме и преценявахме обстановката, в централното фоайе се проведе събрание. Сюзън Джонс, която все още беше облечена в сребристия си скафандър, седна до мен.

— Смятаме да евакуираме града.

— И къде ще идем? — попитах тъпо.

— Разработили сме план за подобна извънредна ситуация.

— Добре.

Приближиха се Етел, Сандра и Юрий. Сюзън повиши глас, за да я чуят и те.

— Разбира се, винаги е съществувала вероятността това да се случи. Трябваше да поемем този риск. — Тя сви устни. — Във всеки случай осигурили сме си път за отстъпление в този хаос на север оттук. Тайни селища под земята или в пещери. Всички те са малки и добре изолирани. Откакто започнахме да превземаме градовете, ние ги снабдяваме с продукти и екипировка, които ще са ни нужни, за да ги превърнем в автономни системи.

— Ще ни открият по сателитните снимки — предположих аз.

Тя поклати глава.

— Сушата на Марс е почти толкова, колкото и на Земята. Направо е невероятно колко недостъпни за изследване са формите на релефа. Знам го, защото съм била там. Дори и да снимат всичко, никога няма да им стигнат хората и времето, за да проучат всички фотографии.

— А компютърното сканиране?…

— Може да улови само обичайните форми. Нашите са маскирани и скрити. Ще им се наложи да прегледат на живо всички снимки и пак няма да ни открият. Марс е прекалено голям, а пътищата за отстъпление — твърде добре маскирани. И така, имаме си тайно убежище, което ни чака.

— Другият избор — продължи тя, като се вглеждаше в лицата ни, — е да се разтворите в градското население и да си давате вид, че сте неутрални и през цялото време сте се крили. Няма да бъде лесно, но ние сме заложили в градския регистър данните на множество несъществуващи лица, така че можете да приемете нечия самоличност.

После един висок слаб мъж призова към внимание и Сюзън се присъедини към него.

— Засега спряхме настъплението на полицията — каза той, — но, както знаете, условията на живот в града са ненормални. Още щом се стъмни, ще се разпръснем и или ще се евакуираме, или ще се смесим с населението. Полевите коли, скрити в Копиевидния каньон, ще ни откарат на север. Там ще започнем революцията отново.

Човекът изглеждаше уморен и разочарован.

— Всички знаете, че това е единствената ни възможност. Най-доброто, което можем да направим в този момент, е да укрепим предните постове. Да, така се обърнаха нещата. Опасявам се, че губим контрола в Космоса. И че сме един от последните градове, които все още се държат.

Тук той полугласно се посъветва нещо със Сюзън.

— Онези от вас, които предпочитат да останат в града, могат да използват някои квартири недалеч оттук, в които все още има въздух. Можем да ви снабдим с фалшиви документи, на които трябва само да се залепят снимките и да се снемат отпечатъци от пръстите.

Той започна да си шепне нещо с онези около него. Джинджър Симс се присъедини към нас. Хората в стаята, четиридесет или петдесет на брой, започнаха да разговарят помежду си.

— Добре. Починете си, докато се стъмни. Засега това е всичко.

Такива ми ти работи. Етел и Юрий са в съседната стая и спорят как да постъпят. Аз обаче дори не се замислям. Тръгвам към хаоса. Странно, но тази ситуация ми напомня за звездолета — сякаш в крайна сметка съм решила да замина… затворена в малка подземна колония, където без съмнение ще трябва да работим с всички сили, за да създадем животоподдържаща система. И все пак още сме на Марс и още се противопоставяме на комитета. Така че аз получих това, което ми трябваше. Доволна съм.

Остава още малко време. Прекалено нервна съм, за да почивам, затова повече от час пиша. Скоро ще заминем. Всичките ми приятели от „Ръждивият орел“ тръгват с нас — Етел и Юрий току-що го решиха. Мисля си за звездолета, който се отдалечава от всичко това… мисля си за баща ми. Мислите ми са трескави и объркани, трудно ми е да пиша смислено.