Ким Робинсън - Айсхендж

Стоях до прозореца и гледах. Не можех да мисля — всяка мисъл припламваше в главата ми и само след миг замираше.

Звездолетът потегли. Безпомощно обикалях пред прозореца, следвайки движението му, и гледах заедно с останалите как корабът се отдалечава и се превръща първо в ярък пояс, после в огърлица, в гривна, в пръстен, в скъпоценен камък — докато накрая съвсем се смали и изчезна.

Не ни оставаше нищо друго, освен да си вървим у дома, на родната червена планета. При тази мисъл изпитах огромно облекчение — напук на всичко останало.

После всички се заехме с работата, на която бяхме способни, и аз започнах в усамотението на празната си стая тези записки — един опит да съхраня за Ема от следващите столетия някакъв спомен за случилото се през тези месеци.

Без съмнение екипажът на „Ръждивият орел“ е най-странният, който някога се е намирал на борда му. Етел Юргенсон, Юрий Копанев и аз работим в командната кабина, като задълженията ни се свеждат най-вече до наблюдение. Валенски на свой ред наблюдава нас, разхождайки се из командната кабина като учител по време на контролно. Джинджър Симс, Ейми ван Данке и Никос Микора, един от членовете на Космическия съюз, които предпочетоха да се върнат (много скромен човек), се грижат за фермата, а още трима-четирима им помагат, в това число и Ал Нордхоф. Те се отчитат пред мен, но Валенски настоява да присъства през цялото време, докато ми докладват.

Независимо от тази атмосфера на недоверие отношенията между различните фракции са далеч по-добри, отколкото в началото. На четвъртия ден от полета Юрий и Дъгинс се сбиха в столовата. Наложи се Сандра и още няколко души да ги разтървават. Двамата началници бяха доста разкрасени, особено Дъгинс, който прелетя на заден ход през масата. Една твърде радостна гледка за очите ми. В продължение на няколко дни приличахме на два въоръжени враждебни лагера. В крайна сметка отидох в стаята на Валенски да си поговорим.

— Върши си твоята работа, а ние ще си гледаме нашата. Нека всеки се занимава с това, което е негово задължение. Когато се върнем на Марс и ни арестуват, всеки ще може да каже това, което смята за нужно.

— Аз нямам проблеми — заяви той. — Ти си тази, която може да си има неприятности, не аз.

Сигурно беше така. Но от този момент нататък нещата се поуспокоиха. Още при първите ни неофициални срещи Юрий предложи да завземем кораба и да летим към Земята, но идеята беше отхвърлена. Първо, никой не искаше да се стига до конфронтация с правоверните ни колеги. Но — което беше по-важно — струва ми се, че никой нямаше желание да тръгва към Земята. Тези нейни войни, милиардите гладуващи, гравитацията — всички ние инстинктивно чувствахме, че на Марс никога не може да бъде толкова зле. Освен това, както правилно отбеляза Сандра, Земята е родина на онези, които ни управляват, така че не би могла да ни бъде убежище.

И така, летяхме към Марс и чакахме. Прекарах тези дни като сомнамбул — докато водех записките, умът ми витаеше някъде из изминалите месеци или блуждаеше около Сатурн със звездолета и екипажа му — моите приятели. Отначало не бях в състояние да контролирам мислите си и се лутах из кораба, без да чувам какво ми говорят спътниците ми. По-късно успях да се овладея, защото забелязах колко демобилизиращо действа държанието ми на останалите.

Нямахме предавател, така че трябваше мълчаливо да изслушваме онова, което приемникът ни улавяше. Не беше кой знае какво. Най-общо казано, на Марс безредиците продължаваха и това ни правеше неспокойни — какво ли ни чакаше там?

Не след дълго вече ще знаем. Тези записки запълваха седмиците ми, колкото и да са недодялани — кой би могъл да изрази с думи удивителната канонада на вече преживяното? Но поне времето ми минаваше по-леко. Днес започваме да намаляваме скоростта — наближава благословеният миг, в който ще стъпим здраво на краката си. А не след дълго ще навлезем в космическото пространство на Марс. Ако съм в състояние, ще продължа да водя записките си, за да оформя нещо като финал. Страх ме е обаче, че ще хвърлят всички ни в затвора.

На Марс ни посрещнаха въстаниците.

Никога няма да забравя какъв вид имаше Андрю Дъгинс. Действителността не беше оправдала надеждите му. Негодниците навсякъде бяха навирили глава, дори и на родната му планета, където най-малко очакваше, и нямаше никакъв начин да им избяга.

Аз обаче съм сигурна, че и някои от нас, които бяхме помагали на метежа, бяха не по-малко уплашени от факта, че ни посрещаха противниците на комитета.