Лео Таксил - Забавна Библия

Приказчицата за Иудит не е по-малко чудесна. В осемнадесета година от царуването на Навуходоносор, когото Библията тук нарича асирийски цар, град Ветилуя, съвсем неизвестен на историците и географите, бил подложен уж на обсада от армията на тоя цар под предводителството на митическия генерал Олоферн. Основното ядро на тая армия се състояло от сто и двадесет хиляди пехотинци и дванадесет хиляди конници ( Иудит, гл. 2, ст. 15 ). Олоферн преградил каналите, които снабдявали Ветилуя, така че обсадените „в изнемога от жажда падаха по градските улици“ ( гл. 7, ст. 22 ). Положението ставало непоносимо. Тогава някоя си прекрасна ветилуйска вдовица, чийто мъж бил поразен от слънчев удар през време на жътва ( гл. 8, ст. 3 ), решава да спаси своята родина. Тя облякла най-хубавите си дрехи, напарфюмирала се и се начервила и придружена от старата си слугиня, тръгнала за вражеския стан ( гл. 10, ст. 10 ). „И се чудеха на нейната хубост“ ( ст. 19 ). Хубавицата поискала да я заведат при генерала, който в това време „почиваше на постелката си“ ( ст. 21 ). Олоферн поканил Иудит да обядва в палатката му. Било изядено не малко нещо, много нещо изпито. Генералът „я гледаше с драгост и пи вино твърде много, колкото не беше пил никога — ни в един ден от рождението си“ ( Иудит, гл. 12, ст. 20 ). След пиршеството, когато Олоферн, много доволен, се облегнал на кушетката, Иудит грабнала меча на генерала и… „с всичка сила удари два пъти Олоферна по шията и му отсече главата“ ( гл. 13, ст. 8 ). Кажете след това, че любовта наистина не кара понякога човек да си загуби главата!

Слугинята сложила главата на Олоферн „в торбата с ядивата“ ( ст. 10 ). От никого незабелязани, двете жени се върнали в града. На другия ден на стените на Ветулия се появила физиономията на главнокомандуващия Навуходоносоровата армия. Според библията огромната войска, която обсаждала града, при вида на отсечената глава, се обърнала в диво бягство ( Иудит, гл. 15, ст. 2–3 ). Никой дори и не помислил да застане под командуването на някой друг началник.

"И рече й Олоферн: пий и се весели заедно с нас" (Иудит, гл. 12, ст. 17).

Ето коментариите на Волтер по тоя повод: „За географа би било много трудно да помести някъде тая Ветилуя. Едни сочат, че тя се намирала на четиридесет мили северно от Иерусалим, други казват, че била разположена на няколко мили южно от него. Но всяка порядъчна жена би била още по-затруднена, ако й се наложеше да оправдава поведението на прекрасната Иудит. Да отиде да спи с командуващия армията, за да му отреже главата — това в края на краищата не е съвсем скромно. А да положи тая окървавена глава с окървавените си ръце в торбата и спокойно да мине със слугинята си през позициите на стохилядната армия, без да бъде спряна от нито един часовой — това вече не е съвсем просто нещо.“

Но което е още по-трудно — това е да преживее след тоя блестящ подвиг сто и пет години в дома на покойния си мъж, както е казано в глава 16. В споровете относно възрастта на Иудит в момента на извършване славния подвиг известният ни вече бенедиктинец Калмет изказал съмнението, че Иудит е била на шестдесет и пет години, когато Олоферн бил пленен от поразителната й красота. Най-подходяща възраст, за да завъртява и сече глави! Но Библията веднага ги вкарва в още едно затруднение. Тя казва, че никой не нарушил покоя на израил „през дните на Иудит“, а всъщност това е било епохата на най-големите бедствия на еврейския народ.

Ето впрочем точния цитат: „И никой вече не заплашваше израилевите синове в дните на Иудит и много дни след смъртта й“ ( Иудит, гл. 16, ст. 25 ). Тоя текст показва още веднъж с какъв самоуверен апломб „вдъхновителите“ на Библията се присмиват на вярващите. Ако приемем тълкованието на бенедиктинеца Калмет и на другите католически богослови, че Иудит е била на шестдесет и пет години (в Библията това никъде не е посочено!), когато убила Олоферн, остават четиридесет години между подвига и смъртта на библейската героиня. А ако се върнем към четвъртата книга на „Царства“ (към главите, посветени на последните иудейски царе) и прочетем историята на асиро-вавилонските царства, плоската измислица за Иудит става съвсем очевидна.

Основателят на халдейската династия на вавилонските царе Набопаласар (царувал в 629–604 г. пр.н.е.) бил наследен от сина му Небукаднецар-Набукудурусур (библейския Навуходоносор, царувал от 604 до 562 г.), който победил фараона Нехо в прочутата битка при Кархемиш в горното течение на река Ефрат. В това време именно Навуходоносор извършил първото си нашествие срещу иудеите, за да накаже цар Иоаким, сина на Иосия, който воювал на страната на фараона Нехо против Вавилон. В 597 г. Иерусалим бил завзет от вавилонските войски. Част от населението било отведено във Вавилон. Това било началото на седемдесетгодишния плен. Иудейското царство засега още оставало самостоятелно, но се задържало за кратко време.