Лео Таксил - Забавна Библия

Критиците отбелязват, че никога преди това евреите не са споменавали никъде за някакъв дявол или демон: злите духове водят произхода си от Персия, дето народът вярвал в съществуването на двама еднакво могъщи богове: Ормузд — бог на доброто, и Ариман — бог на злото. Всеки от тях заповядва на цяла армия добри или зли духове. А евреите били само подражатели. Те заимствували религията си от съседите или поробителите, при което заимствували не само обредите, но също и религиозните предания.

„Книгата на Товит“ ни кара да мислим, че злият дух Асмодей бил влюбен в Сара и я ревнувал. Това напълно се съгласува с древното учение за духовете, ангелите и боговете. Ние видяхме вече в книгата „Битие“ ангели, влюбени в човешки девици и произвеждащи исполини. Църковниците след това са измислили много истории за демони, които имали полово общение с жени, и за необикновените хора, родени от тия „нечестиви“ връзки, за дяволи, които се вселяват в телата на юноши и девойки по стотици различни начини, за това, как извикват и как прогонват демоните. Съществували са и съществуват много диви предразсъдъци и суеверия, които користолюбивата хитрост на църковниците винаги е използвала за експлоатация на човешката глупост.

„Биде чута молитвата на тия двама пред славата на великия бог и биде пратен Рафаил да изцери и двамата: да махне белите петна от очите на Товита и да даде Рагуиловата дъщеря Сара за жена на Товия, син Товитов, като върже злия дух Асмодей; защото бе предназначено да я наследи Товия“ ( Товит, 3 гл., ст. 16–17 ).

Тук за пръв път „свещеното писание“ нарича ангела по име. Всички коментатори едногласно твърдят, че имената на иудео-християнските ангели са от халдейски произход: Рафаил — целител божи, Уриил — огън божи, Азраил — род божи, Михаил — образ божи, Гавриил — човек божи. Персийските ангели се наричали съвсем другояче: Ма, Кур, Дубадур, Бааман и т.н. Евреите били роби на халдейците, а не на персите и усвоили вярванията в халдейските ангели и дяволи. Всичко се променя и у тоя „избран от бога“ народ, щом смени господарите си. Когато евреите били заробени от халдейците, те се покланяли на техните богове; когато били в плен при царете, наричани асирийски, приели тяхната вяра в добри и зли духове.

„В оня ден Товит си спомни за среброто, което бе дал на Гаваила в Рага мидийска да го пази, и си каза: аз исках смърт, а защо да не повикам сина си Товия, да му обадя това, докле не съм умрял? И като го повика, рече: сине, кога умра, погреби ме и не оставяй майка си“ ( Товит, гл. 4, ст. 1–3 ). Следва дълга реч, която завършва така: „Сега ще ти открия, че оставих десет таланта сребро за пазене у Гавриевия син Гаваила, в Рага мидийска“ ( ст. 20 ).

След това Товит предал на сина си разписката на Гаваил ( гл. 5, ст. 3 ) и го посъветвал да си намери спътник, който би го придружавал до Мидия. „И той отиде да дири човек и срещна Рафаила. Това беше ангел, но той не знаеше. И рече му: можеш ли да дойдеш с мене в Рага мидийска и знаеш ли тия места? Ангелът отговори: мога да дойда с тебе и пътя зная; аз вече съм слизал у Гаваила, брата наш“ ( Товит, гл. 5, ст. 4–6 ).

Какво сполучливо съвпадение, нали така? Младият Товия представя на баща си прекрасния непознат човек, който казал, че произлиза от рода на Анания велики и че се казва Азария. Това било още едно сполучливо съвпадение, защото старият Товит познавал Анания и дори били далечни роднини. Последвал пазарлък за хонорара за придружаването на момчето по пътя. „Ще ти дам по драхма на ден и всичко потребно за тебе и за сина ми и към тая заплата ще ти прибавя още, ако се върнете благополучно“ ( Товит, гл. 5, ст. 15–16 ). Доста странно е, че старият Товит, евреин, който живее в Ниневия, плаща не с еврейски и не с мидийски, а с гръцки монети.

Товия се отправил на път с мнимия Азария и „кучето на момъка с тях“. Не е мъчно да се досетим, че пътуването не минало без приключения. Иначе не би си струвало наистина авторът да търси на баир лозе и да пуска на сцената тия действуващи лица. „Пътниците стигнаха вечерта при река Тигър и се спряха там да пренощуват. Момъкът отиде да се умие, ала от реката се показа риба и искаше да го глътне. Тогава ангелът му рече: улови тая риба. И момъкът хвана рибата и я извлече на земята“ ( Товит, гл. 6, ст. 2–4 ).

Как така чудовищната риба, способна да глътне човек, тъй лесно е позволила да бъде хваната за хрилете като питомно зайче, което хващат за ушите? Но това не затруднява богословите. Не ги затруднява и това, че такива риби не се въдят в прясна вода. Тая риба, изглежда, е била хвърлена в Тигър като изключение по специална божия заповед, за да се извърши чудото. Това е било божествена инсценировка и следователно безполезно е да търсим към какъв вид е могла да принадлежи тая грамадна пресноводна риба човекоядец.