Тимъти Зан - Ударът на кобрата

— Ами ако изгубим? — скептично попита Хемнър.

— Досега кобрите никога не са губили.

Коруин погледна губернатора Хауи Вартансън от Целиан и се запита дали той ще каже нещо. Ала Вартансън само сви устни. Коруин бе забелязал, че когато идват в Авентини, политиците от Целиан избягват да се набиват в очи. Но смяташе, че в този случай трябва да се изрази становище. По възможност — деликатно.

— Аз бих желал да изтъкна — започна той, — че една или повече нови планети ще ни позволят да решим проблема за Целиан, без да лишаваме деветнадесетте хиляди души там от правото им да се разпореждат със свой собствен свят.

— Само ако те самите пожелаят да напуснат — каза Стигър. Все пак споменаването на Целиан, както бе предполагал Коруин, изглежда насочи мислите на членовете на Съвета към съществуващата понастоящем безизходица в отношението между кобрите и враждебната екология на този странен свят. В официалните доклади деликатно я наричаха „Текуща генетична адаптация“. Определението на целианците беше по-безцеремонно: „Дяволска смесица“. Всяко живо същество от тази планета, от най-простата личинка до най-големия хищник, изглеждаше безумно решено да запази своята екологична и териториална ниша и с всички сили се съпротивляваше срещу опитите да бъде изтикано от нея. Разчистете някакъв терен и го защитете с растителна бариера и само за броени дни ще изникнат цяла дузина нови растения, които ще се опитват да възстановят предишния му вид. Постройте къща на място, където преди това е имало гора и не след дълго по стените ще се появят плесени. Създайте град, дори малко селце и прогонените животни по някакъв начин отново ще се върнат и то не само малките. „Свят под непрекъсната обсада“ — така някога го бе нарекъл Джони. Само целианци знаеха как и защо продължаваха да живеят там.

В залата отново настъпи продължителна тишина. Стигър огледа присъстващите и кимна.

— Добре. Според мен можем да се съгласим с губернатор Телек, че ни е необходима много повече информация, преди да поставим въпроса на обсъждане. За момента обаче, запазете в пълна тайна това предложение и обмислете всички плюсове и минуси. За да приключим, остава да решим един последен въпрос. Предстои да одобрим кандидатите за кобри.

На монитора на Коруин се появи списък с дванадесет имена — необичайно голям брой, — заедно с техните родни градове и региони. Всички те му бяха познати. Приемната комисия в Академията бе изпратила резултатите от тестовете преди един месец. Моро беше седми поред.

— Някой да е против тези граждани да станат кобри? — зададе Стигър обичайния въпрос. Двама души, седящи близо до Коруин обърнаха глави към него. Стиснал зъби, той гледаше без да трепне генерал-губернатора. — Няма. Тогава Съветът утвърждава решението на Академията и ги задължава да започнат необратимите етапи на процеса „кобра“. Закривам заседанието.

Необратими етапи. Коруин беше чувал тези думи най-малко двадесет пъти, но те никога не му бяха звучали така съдбовно. Ала и никога не се бяха отнасяли за неговия собствен по-малък брат.

Джъстин Моро спря колата пред къщата и почувства, че напрежението от раменете му се е пренесло в ръцете. Кокалчетата му бяха побелели от стискане на волана. Само преди час бе научил по телефона, че Съветът е одобрил неговата кандидатура. Утре хирургът щеше да започне онези операции, които окончателно и безвъзвратно щяха да го въведат в жизнения път на баща му, но тази вечер щеше да стане свидетел на болката на майка си.

— Готов ли си? — попита го Джошуа, който седеше до него.

— Толкова готов, колкото бих могъл да бъда някога.

Джъстин отвори вратата, слезе от колата и се отправи към къщата, следван от брат си.

Посрещна ги Коруин и въпреки напрежението, Джъстин се развесели при неизбежната половин секунда, необходима на по-големия им брат, за да ги различи. Много трудно ги разпознаваха и в живота им бяха ставали немалко обърквания. Семейството и близките приятели обикновено разбираха номера, но дори и при тях тайната смяна на дрехите понякога оставаше неоткрита в продължение на часове. Безброй пъти като малки си бяха правили такива шеги. От тези игри се отказаха, чак когато баща им ги заплаши, че ще ги бележи с боя.

— Джошуа, Джъстин. — Коруин кимна и ги изгледа, за да се увери, че не е сбъркал. — Простете се с надеждата за лек разговор. Тази вечер заседава „военният съвет Моро“.

„О, Всемогъщи Боже“ — изстена мислено Джъстин. Но Джошуа вече влизаше и беше късно за връщане. Той изправи рамене и го последва.