Тимъти Зан - Ударът на кобрата

Коруин стисна зъби.

— Не забравяй, че сега сте много по-възрастни от времето, когато сте дошли на Авентини. Там можете да загинете.

— Братята ти могат да загинат в Квазама — тихо му напомни Джони. — Трябва ли ние да си седим тук на спокойствие, докато те рискуват живота си? Така поне в известен смисъл ще споделим опасностите, на които са изложени.

По гърба на Коруин преминаха студени тръпки.

— Рискът, който поемате, с нищо няма да намали тези опасности.

— Зная. — Усмивката на Джони беше иронична, но без следа от самозаблуда. — Това е една от най-забележителните черти на човешката психика. Дълбокото подсъзнателно чувство може да бъде много силно, макар да не почива на здравата логика. — Той отново стана сериозен. — Искам да ме разбереш добре, Коруин. Не търся твоето одобрение, но трябва да се съгласиш, че познавам достатъчно добре и себе си, и своята съпруга, за да зная какво вършим.

Коруин въздъхна и махна с ръка.

— Добре. Гледайте поне да се върнете живи и здрави. Знаеш, че без теб не мога да ръководя Съвета.

Джони се засмя.

— Ще се постараем. — Той се пресегна и набра някакъв номер на видеотелефона. — Чакай да видя… аха, добре. Следобед ще обсъждат състава на контингента от кобри. Можем спокойно да изпуснем това заседание. Би ли желал да видиш някои политически ходове на баща си в действие?

— Разбира се — каза Коруин и се зачуди, какво ли има предвид баща му.

— Много добре. — Джони натисна още няколко клавиша. — Говори Джони Моро. Готова ли е поръчаната специална аерокола? Добре. Кажете на пилота, че ще излетим след около двадесет минути. Аз и още двама.

Той прекъсна връзката, стана и отиде до закачалката, където висеше термокостюма му.

— Иди и си вземи палтото — обърна се той към Коруин. — Сега ще връчим на клиента авентинския еквивалент на мостра без стойност, която с малко щастие ще се окаже, че съвсем не е без стойност.

Третият пътник се оказа първият говорител на трофтите.

Докато летяха над авентинските местности, Коруин тайно и с увлечение оглеждаше трофта. През живота си беше виждал много трофти, но никога толкова отблизо и толкова продължително. Сгъващи се назад колена и извити навън стъпала; прилични на насекомо торс и корем; ръце с гъвкави радиаторни мембрани; несъразмерно голяма глава с двоен гърлен мехур и странно, прилично на пилешко лице. Всичките основни анатомически особености на трофтите му бяха така познати, както и тези на човешките същества или дори на рогатите леопарди. Но Коруин откри, че има дребни подробности, които досега не бе забелязвал. Лъскавата кожа, например, беше по-матирана версия на бляскавите, прилични на трико дрехи. Дори от един метър разстояние се виждаха тънките бръчки, които пресичаха надлъж и нашир кожата му, и космите, подаващи се от всяка гънка. Седнал на специално конструирана седалка, трофтът се помръдваше от време на време и тогава Коруин съглеждаше възлести мускули и — понякога — очертание на скелетна конструкция. Големите главни очи имаха различен цвят от трите малки, допълнителни, разположени около тях. Някога беше чел, че главните очи са за бинокулярно зрение, а допълнителните — за нощно виждане и при поляризирана слънчева светлина. За голямо съжаление на Коруин късата човка остана затворена. Той много искаше да види как изглеждат тривърхите зъби на трофта.

По време на двадесетминутното пътуване Джони съобщи на пилота само крайния пункт и повече нищо не каза. Очевидно всичко бе предварително подготвено и нито той, нито първият говорител изпитваха нужда от по-нататъшни разговори. Коруин смяташе да понатисне баща си за малко повече информация, но после реши, че мълчанието на Джони е указание, че и той не трябва да говори. Разпределил вниманието си между трофта и гледката през прозореца, той култивираше необходимото му търпение.

Най-после се приземиха до една голяма, квадратна сграда, разположена в снежна гора, далеч от всякакво познато на Коруин селище. Посрещна ги ескорт от двама души. На гърдите им имаше монограм с надпис: „Тренировъчен център“, а под него се виждаше емблемата на академията „Кобри“ — стилизирана качулата змия. Едва тогава Коруин започна да се досеща какво е намислил баща му.

— Губернаторе — каза един от посрещачите и кимна на Джони. — Вие и вашите гости имате разрешение да влезете в мониторната зала. Последвайте ме, моля.

Влязоха през бронирана врата и тръгнаха по изключително еднообразен и безличен коридор, в който шумът от стъпките им кънтеше непривично сред металните стени. Качиха се на един асансьор и след тридесет секунди влязоха в огромна, неравномерно осветена зала, в която цареше безмълвно напрежение. В по-слабо осветените площи покрай стената най-малко тридесет души седяха пред малки монитори и работеха с клавиатури и джойстикове, а шестима мъже в куртки на кобри с червени и черни квадрати съсредоточено гледаха по-големи монитори, разположени върху полукръгла конзола в средата на залата. Един от тях се обърна да посрещне новодошлите. Когато се доближи, Коруин позна, че е координаторът Сън. „Истинско царско посрещане“, помисли си той.