Тимъти Зан - Сделка за кобри

Доло стисна зъби.

— Добре. Късмет.

— На теб също. И не забравяй! Не трябва да използваш никакви телефони в Азрас. — По коридора се чу слаб шум от тичащи крака. — И се пази — изсъска тя, отвори вратата, огледа се и бързо изскочи навън.

Съседният участък също беше безлюден. Тя отиде зад ъгъла, където щеше да бъде скрита от погледите на Доло и Аким, когато излязат, клекна и се огледа. Близо до средата на черната стена, разделяща Мангъс наполовина, имаше някакво движение. Тя включи оптическите си усилватели и фокусира зрението си върху стената.

Беше висока за прескачане… това веднага се виждаше. Макар и наполовина на триетажния жилищен комплекс, тя все пак беше най-малко с един метър над възможностите на нейните серводвигатели. Беше тренирала много техники на катерене, но всички те предвиждаха някакви неравности по повърхността, а бързото оглеждане на стената не й вдъхна особени надежди.

Оставаше стълбището, анкерните връзки или желязната врата. Първите две възможности изискваха специални съоръжения, каквито тя нямаше. Третата, от друга страна…

Това беше очевидният път да влезе и тя сериозно го обмисли. Радиг Нардин беше споменал за доставка на материал и ако отвореха вратата, единственото, което трябваше да направи, за да влезе, бе да се дегизира подходящо.

Само че средствата й за дегизиране бяха на двадесет километра южно от Азрас в изоставената кола на Доло. И във всеки случай, ако подозренията й бяха верни, Оболо Нардин едва ли би поверил тайната си на други освен на най-близките членове на семейството. Един чужденец… особено чужденец от друг свят… веднага щеше да бъде хванат.

Забеляза някакво движение вдясно — Доло и неговият другар вървяха с неестествена небрежност към портата, през която тя и Радиг бяха влезли в Мангъс тази сутрин. За секунда Джин се зачуди дали да не се промъкне след тях и да им помогне да избягат.

Но когато откриеха бягството им, доказателството, което Джин искаше да осигури, можеше буквално да се изпари. И освен това Доло сега имаше защитник. Тя можеше само да се надява, че шахни избират за агенти компетентни хора.

Тя пое дълбоко дъх, приведе се и затича през комплекса към стената.

Вътрешният двор на жилищния комплекс жужеше от усилена дейност, чуваше се смесица от гласове не само на мъже, но и на жени и деца. „Трябва да са постоянни работници“ — реши Джин, докато лазеше внимателно по покрива. Членове на семейството на Оболо Нардин, ако традицията от Милика бе в сила и тук — доверените, които можеше да се надява, че ще пренебрегнат странните звуци, които можеха да дойдат отвъд издигащата се над тях стена.

Макар че вероятно нямаше да пренебрегнат странните звуци, идващи директно над главите им. Изглежда, никой не беше чул шума от скачането й на покрива, но сега, когато силуетът й се открояваше на фона на свода, единственото, което някой във вътрешния двор под нея трябваше да направи, беше да погледне нагоре…

Стигна другата страна на комплекса, без да я забележат, но видя, че не е постигнала предимството, на което се беше надявала. Далекомерът й определи разстоянието до горния край стената на осем метра при височина шест метра. За скок от място, и то от несигурна основа, беше доста много. Тя направи крачка назад, приклекна и скочи.

Пръстите й се протегнаха напред, хванаха се здраво за ръба на стената и няколко секунди тя вися неподвижно и се ослушва. Комплексът остана тих. Джин се набра, легна на стената и погледна от другата страна.

И откри, че е била права.

Студена тръпка премина по гърба й. „Мангъс — помисли си тя и от допуснатата глупост стомахът й се сви на топка. — Мангъс. Мангуста. Съвсем очевидно и естествено име за група, виждаща себе си като квазамански отговор на заплахата от кобрите.“ Тя и Круин Самън бяха схванали значението на името, дори бяха спорили за него… и в цялата тази препирня и двамата бяха пропуснали един малък факт.

Фактът, че на първо място никой на Квазама не би измислил такова име, защото никой на Квазама никога не бе чувал, че омразните им демони-бойци се наричат кобри.

Досега.

Трофтийският кораб долу се виждаше само наполовина — дългият му товарен отсек бе скрит в ремонтен хангар трофтийски стил. Една транспортна лента частично закриваше от погледа й соплата на основните двигатели. Но все пак се виждаше достатъчно, за да открие, че обичайните знаци за собственост и идентификацията липсват.

Долу се движеха фигури — главно трофти, но имаше и хора. Ако трофтите не си бяха направили труда да махнат от дрехите си еквивалента на знаците за самоличност… но бързото оглеждане с усилвателите показа, че са ги махнали. А защо жилищната сграда в двора срещу кораба бе с такава странна форма? Тя насочи вниманието си към нея…