Астрид Линдгрен - Ние, децата от Шумотевица

— Ти ли го направи, Ласе? — попита той.

И тогава му разказахме, че всички сме били в стаята му. Уле се разсмя още повече, като чу какво е казал на сън. Толкова беше радостен, че подскачаше. По едно време рече:

— Всъщност не е толкова страшно да ти вадят зъб.

— Не е, особено с упойка — отговори Ласе.

И се наговорихме да си вадим един на друг всичките зъби нощем. Всичките, които се клатят, разбира се.

Когато стигнахме в училище, Уле отиде право при Госпожицата, раззина широко уста и каза:

— Вижте, Госпожице, извадих си зъба.

— По-точно, аз му го извадих — промърмори Ласе от своя чин. Но Госпожицата не го чу.

Ана и аз си имаме едно местенце зад пералнята, където потайничетата цъфтят най-рано. Имаме си и друго място, там расте пача трева. А съсънки никнат по всички поляни около село Шумотевица, та просто гъмжи от тях. Берем потайничета, пача трева и съсънки. И щом човек си сложи китката под носа, усеща, че е дошла пролетта, дори ако е замижал.

Ана и аз имаме и трето пролетно място. То е до един дълбок вир. Там държим две щайги, върху които сядаме. Водата бучи край нас, но ние не се намокряме, или поне не много. Около вира растат песекини. Гъсто-гъсто все песекини и ние сякаш седим в същинска зелена зала от шума. Доста често ходим на вира. Когато песекинята цъфти и слънцето грее, и водата бучи край нас, ми се струва, че това е най-чудното пролетно място. Но Брита не го разбира. Един ден през пролетта, когато Ана и аз седяхме там, дойде Брита и подаде нос между храстите. Видя ни долу до вира и каза:

— Какво правите там?

Ана и аз се спогледахме и взехме да мислим.

— Сами не знаем какво правим — рекох.

Защото не знаехме. Тогава Брита си тръгна и каза, че щом човек сам не знае какво прави, значи то не е нищо особено, и би било по-добре да прави нещо друго. Но Ана и аз останахме там, макар че не знаехме какво правим.

Край този вир растат алтънчета. И не щеш ли, хрумна ми да кажа на Ана, че съм принцеса Алтънка. Тогава Ана рече, че тя пък била принцеса Иглика.

— Добре дошла в моязелен дворец — казах аз.

— Добре дошла в моя зелен дворец — рече Ана.

Сетне известно време си бяхме почти сърдити за това кому всъщност принадлежи зеленият дворец. Но после измислихме, че Алтънка и Иглика са близначки и живеят всяка в своята половина от двореца.

— О, ти, мой зелен дворец, о, ти, моя буйна река — каза Ана със своя престорен глас, както говори, когато си играем само двечките. Тогава и аз казах:

После откъснах клонки песекиня и си ги втъкнах в косите. И Ана направи така.

— О, мои бели, бели цветчета — казах и си помислих, че Ана сигурно ще каже същото. Но тя не го направи.

— О, мои бели, бели… зайчета — рече.

— Какви ти зайчета? — ококорих се аз.

— Моите омагьосани зайчета — отвърна Ана. Каза, че в своя зелен дворец имала златен кафез с две мънички омагьосани зайчета. И добави: — Ха-ха, а ти пък си нямаш!

Обаче в същия миг зърнах един жабок, седнал на ръба на вира, и извиках:

— О, ти, мое омагьосано жабоче!

И побързах да го уловя. Та нали всеки знае, че жабоците обикновено са омагьосани принцове. В приказките де. Ана също го знаеше и страшно ми завидя за моя жабок.

— Ох, може ли да го подържа мъничко? — попита тя.

— Ти си дръж белите зайчета — казах.

Но Ана взе да ме моли да подържи малко моя жабок и накрая й го дадох.

— Ами ако наистина е омагьосан принц — каза Ана.

— Май че песекинята ти е замаяла главата! — рекох.

Но после се размислих. Песекинята ухаеше толкова силно на слънчевия пек, че може би и на мен ми се замая главата. Защото изведнъж си казах, че кой знаедали той все пак не е омагьосан принц. По онова време, когато е имало омагьосани принцове, сигурно е имало и обикновенижабоци, които не са били никакви принцове. И може да е станало така, че някой омагьосан принц е бил пропуснат, тъй като хората са мислели, че е обикновен жабок. И ако тогава не се е намерила принцеса да го целуне, той си е останал жабок за вечни времена, дори след като приказките са свършили. Бедничкият! И ето го сега, забравен във вира на село Шумотевица! Попитах Ана дали не мисли също като мен и тя се съгласи.

— Така — рекох, — значи не ни остава нищо друго, освен да го целунем, за да се развали магията.

— Фу, каква гнусотия! — извика Ана.

Но тогава й казах, че ако навремето принцесите са били такива глупачки и глезли като нея, водите до ден днешен щяха да гъмжат от омагьосани принцове.