Астрид Линдгрен - Ние, децата от Шумотевица

Но когато разказах всичко на мама, тя рече:

— Сега почвам да разбирам, че наистина е невъзможно да се приберете от училище преди пет часа.

А Ласе отиде при Агда и й каза, че утре щяла да получи поправените си обуща. Прибрал ги на много сигурно място. Нямало нужда да се тревожи, че ще изчезнат през нощта. Защото били на един разбит кораб, пазен от пирати. И от един страшно свиреп обущар.

Един ден Госпожицата каза на Уле:

— Защо през цялото време си пъхаш пръстите в устата, Уле?

Уле много се засрами и отговори:

— Клати ми се зъб.

— Ами извади го, когато се прибереш вкъщи — рече Госпожицата. — Сега имаме смятане. А утре всички ще видим дупката, където е бил зъбът.

Уле страшно се уплаши. Защото смята, че е ужасно да му вадят зъб, дори когато се държи съвсем хлабаво. Аз също, между другото.

— Хайде де! Изобщо не боли, като се вади такова малко млечно зъбче! — казва татко.

Много е възможно всъщност да не боли чак толкова, но все пак е страшно. Получаваме по десет йоре за всеки зъб, който татко ни вади. Е, той ни вади само онези, дето се клатят, разбира се, но и това ни стига. Имам чувството, че постоянно ми се клати някой зъб. Бусе никак не се страхува от вадене на зъби. Та спорел мен не би трябвало да получава по десет йоре, когато си ги вади. Той просто връзва един дебел конец за зъба и, хоп, дръпва, и зъбът изхвърча. Въпреки това татко дава всеки път на Бусе десет йоре само задето е толкова храбър.

Но Уле, бедничкият, се страхува повече от мен от вадене на зъби. Докато се прибирахме от училище, всички трябваше да пипнем разклатения зъб. И той наистина едва се крепеше.

— Като едното нищо ще ти го цъкна — каза Бусе.

— Ще цъкнеш другия път! — викна Уле. През цялото време, докато стигнахме вкъщи, той вървеше с наведена глава и почти не продумваше.

— Хайде, няма смисъл да се тревожиш за един разклатен зъб. Чудото голямо! — казах. Защото страшното е само, когато на теб самия ти се клати зъб.

— Знам какво ще направим — рече Ласе. — Като се приберем, ще вържеш един конец на зъба, а другия край ще вържем за оградата. След това ще нагрея един железен шиш да се нажежи и ще замахна с него точно пред носа ти, за да се изплашиш и да отскочиш назад, и зъбът ще изхвърчи.

— Ще ти дам аз един нажежен шиш! — кресна Уле озлобено. Предложението никак не му хареса. Но все пак върза конец на зъба, когато се прибрахме, и го подръпваше отвреме навреме, за да се разхлаби зъбът още повече. Защото по някакъв начин трябвашеда се отърве от него. Нали Госпожицата беше казала, че на другия ден иска да види дупката. Мисля, че точно това тормозеше най-много Уле. Че трябва да извади зъба до следващия ден. Иначе Госпожицата щеше да разбере, че го е страх да си извади зъба, а Уле не искаше тя да разбере това.

Ана се опита да го утеши и му каза:

— До утре Госпожицата може би ще забрави твоя зъб.

Но Ана знаеше толкова добре, колкото и Уле, че нашата Госпожица никога нищо не забравя. „Опасна жена — страхотна памет има“, казва Ласе.

Играхме на народна топка долу на пътя, както винаги в пролетните вечери. И през цялото време от устата на Уле висеше дългият черен конец. Изглеждаше много смешно, когато тичаше. Понякога той сякаш забравяше зъба и конеца, и цялото си нещастие, защото почваше да се смее и да говори както обикновено. Но след това изведнъж ставаше мрачен и особен, подръпваше боязливо конеца и въздишаше.

— Часът е вече седем, а ти още не си извадил този зъб — каза Ласе най-после. — Дали да не опитаме все пак с шиша?

А Бусе поиска да види още веднъж зъба и каза:

— Ти не си наред! Той се държи само на едно жалко парченце кожа. Я го извади!

Уле се разтрепери, като го чу. Та нали точно това последно парченце кожа е най-страшното.

Когато ни омръзна да играем на народна топка, отидохме при дядо. Разказахме му, че на Уле му се клати зъб.

— Трябва да го извади тази вечер — каза Ласе. — Защото Госпожицата иска да види утре дупката.

Уле едва не се разплака, като чу Ласе да говори така.

— Ох-ох, да-да — въздъхна дядо. — Ох-ох, да-да, тия зъби! Когато бях малък…

— Да, дядо, разкажи как е било, когато си бил малък — каза Ана и се сгуши в скута му.

Тогава дядо ни разказа, че когато бил малък, цял месец имал ужасен зъбобол и накрая бил принуден да отиде при ковача да му извади зъба. По онова време в общината нямало зъболекар. И ковачът взел едни големи клещи и извадил на дядо един зъб. Страхотно го заболяло. Но като се прибрал вкъщи, дядо пак имал ужасен зъбобол. Защото ковачът му извадил друг зъб, а не болния. След това дядо цял месец търпял зъбобола, но не смеел да отиде отново при ковача, понеже толкова много боляло, когато ти вадят голям кътник с обикновени клещи. Но най-сетне болките станали толкова силни, че трябвалода отиде. И този път ковачът извадил болния зъб. Обаче май си изкълчил ръката с тези клещи, каза дядо, защото зъбът имал много големи корени и се бил вкопчил здраво в челюстта.