Астрид Линдгрен - Ние, децата от Шумотевица

Обущарят има една ливада, която напролет се наводнява. Тогава прилича на малко езеро. Насред ливадата лежи огромен камък. Пролетно време стърчи над водата като островче. Когато стигнахме до ливадата на обущаря, спряхме да си починем малко.

— Иска ми се да отида до оня камък — рече Ласе. Всички казахме, че и на нас ни се иска. Тогава Ласе намери няколко дълги оградни пръта и ги сложи като мост до камъка. И един по един изпълзяхме дотам. Ласе тръгна пръв. Времето беше хубаво и слънчево и се оказа много приятно да седим на камъка под слънцето.

— Ех, да имахме и нещо за ядене! — въздъхна Ана.

Но нямахме. Бонбоните се бяха свършили. Тогава Ласе взе да рови из раницата си. Там бяха обущата на Агда и един сандвич със сирене, който Ласе не беше успял да изяде в междучасието. Играехме, че камъкът уж е кораб, който се носи безпомощно из морето, и още на другия ден някои от моряците ще умрат от глад, ако не дойде помощ. Ласе раздели сандвича на шест равни парчета, даде ни ги и каза:

— Приятели, само тези залци ни делят от сигурна смърт. Но се дръжте като вашия капитан — бъдете храбри!

Капитанът беше самият той, разбира се. После каза, че най-страшното било, дето нямаме вода и трябва на всичкото отгоре да умрем и от жажда. Тогава се обади Бусе:

— Хайде де! Нали цялата ливада е пълна с вода, та чак прелива!

А Ласе рече, че Бусе е глупендер. Около нашия кораб имало само солена вода и Ласе смятал да застреля всеки, който се опита да пие от нея.

— Защото ако пиеш солена вода, полудяваш — добави Ласе.

След това легна върху камъка и почна да се преструва, че бълнува от глад и жажда, а Бусе каза:

— Май че все пак е нагълтал доста солена вода!

Ласе се надигна на колене, сключи ръце и взе да крещи „Помощ, помощ“, та проехтя надалеч, а на нас ни стана чак страшно. И както си крещеше колкото му глас държи, кой мислите довтаса тичешком? Самият обущар! Решил, че Ласе наистина крещи за помощ и беше зъл като оса.

— Както сте се добрали дотам, можехте и да се върнете — викна той. — Пустите му дечурлига!

Но въпреки това нагази във водата и ни пренесе един по един от камъка на сухо. Вярно, че беше обут с високи гумени ботуши, и вярно, че през цялото време ни хокаше, но все пак беше мило от негова страна да ни спаси. Макар и съвсем излишно. Обаче това не посмяхме да му кажем, разбира се.

Побързахме да изчезнем оттам, а той крещеше подире ни, че шумотевишките дечурлига така му били дошли до гуша, както нищо друго не му било идвало до гуша през целия му живот, и да не сме посмели друг път да пипаме оградните му пръти.

След като повървяхме доста време, случайно погледнах раницата на Ласе и казах:

— Какво направи с обущата на Агда?

Ласе ужасно се умърлуши. Призна, че обущата, естествено, са останали на камъка. Беше ги сложил там, когато търсеше сандвича. Тръгнахме всички обратно, защото ни дожаля за Ласе, ако се върне сам.

И наистина, обущата лежаха на камъка, увити във вестник. Но обущарят беше отнесъл прътите. Тъй като беше толкова топло и слънчево, Ласе реши да се събуем боси и всички да изгазим до камъка. Така и направихме. Оказа се, че водата не е особено студена. Представяхме си, че камъкът е разбит кораб, а ние сме пирати, които трябва да се качат на него, за да спасят едно ценно съкровище — обущата на Агда. Обаче разбитият кораб уж беше пълен с други пирати, които пазеха съкровището, и ние тичахме из водата и стреляхме по тях. А Ласе ни предвождаше и се покатерихме на кораба, стиснали ножове между зъбите — всъщност бяха само клечки, разбира се, но ние се преструвахме, че са ножове. Най-после всички се качихме на камъка и Ласе размаха обущата на Агда над главата си, и изкрещя:

— Плячката е наша! Смърт на всеки, който приближи!

Тогава дойде обущарят. Не друг, а той приближаваше. Горкият, направо го съжалих, като видях как ни гледа. Защото сега вече разбра, че напразно ни е спасил. Стоя доста време със зинала уста и не продума. А ние седяхме на камъка, като онемели. Но най-сетне обущарят дойде на себе си.

— Махайте се! — кресна той. — Махайте се, докато не съм ви изпотрепал всичките!

И ние наскачахме от камъка и изпляскахме до брега, грабнахме си обущата и чорапите и дим да ни няма! А обущарят крещеше подире ни, че това на какво приличало и дали в Шумотевица нямало място, където да вдигаме врява.

След това тръгнахме към къщи. Изобщо не спирахме повече. Освен веднъж, за да разгледаме едно гнездо, което Бусе знаеше. Покатервахме се на дървото един по един и го гледахме. Вътре имаше четири малки светлосини яйца. Бусе има такива яйца в своята сбирка. Но иначе Бусе много се грижи за птичките и за гнездата им. И ние надничахме много предпазливо. Не ни отне прекалено много време.