Астрид Линдгрен - Ние, децата от Шумотевица

— Я да си изпиеш млякото! — викна той на Понтус. — Толкова ли си глупав? Просто почваш и пиеш!

Много се ядосах на Бусе.

— Понтус никак не е глупав — казах. — А ти нищо не разбираш от агнета.

Понтус душеше млякото, блееше и гледаше тъжно.

Все пак разбирам повече от агнета, отколкото Бусе. Защото му намерих цаката! Потопих си ръката в млякото и, представете си, Понтус почна да смуче пръстите ми. Смука ли, смука и така излока цялото мляко. Мъничко се изля на земята, ама нейсе!

След това Понтус продължаваше да смуче известно време пръстите ми. Но една сутрин изглежда беше много, много гладен и не дочака да си потопя ръката в млякото. Почна направо да пие. И успя. Оттогава нямаше вече нужда да смуче пръстите ми. Всъщност съжалявах, защото беше толкова сладък, като ги смучеше.

Напролет, когато се затопля, пускат овцете на паша на нашето овче пасище. Тогава агнетата трябва да се научат да ядат трева. Но въпреки това им беше нужно и мляко, та всеки ден ходех до овчето пасище с моята паница. Заставах до оградата и се провиквах с всички сили „Понтус“. Тогава от далечния край на пасището се чуваше тихо блеене и Понтус пристигаше като стрела и размахваше лудешки опашчицата си.

Сега Понтус е пораснал и вече не получава мляко. Яде трева и скубе листа, и е много здрав, и накрая сигурно ще стане едър, прекрасен овен.

Кой знае, може би ще имам други агънца през живота си. А може би кучета или котки, или зайци. Но никой няма да е тъй миличък като Понтус. Никога, никога, никога няма да обичам някого толкова много, колкото обичам Понтус.

Ласе обичаше да ме дразни и често казваше:

— Във всеки случай щеше да е по-добре да имаш куче вместо агне.

Уле, разбира се, му пригласяше, защото той нали си има куче, което се казва Свип.

— То се знае, че е по-добре да имаш куче — викаше Уле.

— А защо, ако може да попитам? — сопнах се аз веднъж.

— Е, куче можеш да водиш със себе си навсякъде — отговори Уле. — То върви с теб, където и да отидеш.

— Пък Понтус само се влачи из овчето пасище — добави Ласе.

— Обаче агънцето е все пак по-сладко от кучето — обади се Ана, за да ми помогне.

— И какво от това — каза Ласе, — като ходи само из пасището!

Всичко това го изприказвахме един ден на връщане от училище.

На другата сутрин отидох както обикновено до пасището и повиках Понтус, и като дотърча такъв сладък и миличък, та просто да го изядеш, си помислих, че не бих го заменила дори за хиляда кучета. Помислих си още нещо. Помислих си колко е жалко, че той се разхожда само из пасището, където никой не вижда колко е сладък.

Свип понякога тича подир Уле чак до училището. Сигурно затова Уле каза, че кучето върви с теб навсякъде. Веднъж Госпожицата позволи на Свип да влезе в клас и да лежи на пода до чина на Уле.

Да, ама това беше Свип! А горкият Понтус трябваше да ходи само из пасището. Сега стоеше и си пиеше млякото от паницата, пък аз си мислех колко подигравателно говореше Ласе и колко е несправедливо, че кучета могат да ходят навсякъде, но агънца — не! И след като Понтус си изпи млякото, реших да го заведа със себе си на училище. Щях да му дам да разбере на Ласе, за да млъкне най-сетне.

Училището е в Голямо село. Пътят дотам е доста дълъг и всички деца от село Шумотевица винаги вървим заедно. Сутрин ми беше трудно да се приготвя навреме, тъй като трябваше първо да ходя до овчето пасище и да нахраня Понтус. И тази сутрин, когато реших да заведа Понтус на училище, всички останали вече ме чакаха пред оградата на Уле.

— Побързай, Лиза — извика Брита, — иначе ще закъснеем!

Тогава се обърнах към Понтус и извиках:

— Побързай, Понтус, иначе ще закъснеем!

Никога не съм виждала толкова смаяни деца като Ласе, Бусе, Уле, Брита и Ана, когато забелязаха Понтус.

— Той… той пък къде ще ходи? — попита Ласе.

— На училище — отговорих. — Та може би най-сетне ще престанете да ми опявате, че само кучета могат да ходят навсякъде.

Честна дума, много се учудиха.

— Лиза, сигурна ли си, че главата ти е наред? — попита Ласе.

— Знаят ли мама и татко? — обади се Бусе.

Когато Бусе попита дали мама и татко знаят, малко се разтревожих. За това не бях помислила. Но Ана плесна с ръце и взе да се смее, и каза, че защо пък да не може агънцето да отиде на училище, също като кучето. Да, точно това мислех и аз! И, не щеш ли, Ласе се разкикоти доволно и каза:

— Хайде, да върви с нас! Макар че Госпожицата сигурно ще се побърка!