Астрид Линдгрен - Ние, децата от Шумотевица

Докато овцете се агнят, всяка сутрин тичаме до кошарата, за да видим колко нови агънца са се появили през нощта. Когато отваряш вратата на кошарата, всички овце блеят колкото им глас държи. Но агънцата блеят много сладко и тъничко, а не така грубо, като овцете-майки и овена. Почти всяка овца ражда по две агънца.

Една неделя сутрин, като влязох в кошарата, видях в сламата едно умряло агънце. Веднага изтичах при татко да му кажа. И той отиде да провери защо агънцето е умряло. Оказа се, че майка му нямала мляко във вимето си. Горкичкото агънце! Умряло, защото не е могло да се нахрани! Седнах на прага на кошарата и се разплаках. След малко дойде Ана и чу всичко, та и тя се разплака.

— Не искам агънцата да умират — казах на татко.

— Никой не иска — отговори татко. — Но за съжаление тук има още едно, което ще умре.

Посочи ми едно мъничко агънце, което беше прегърнал, а то изглеждаше много жалко. Било братче на умрялото. Разбира се, и то не получавало мляко от майка си. А млякото е единственото нещо, което могат да ядат новородени агънца. Затова татко каза, че ще трябва да заколим братчето на умрялото агънце, за да не умре и то от глад. Като чухме това, Ана и аз заплакахме още по-силно. Страшен рев му дръпнахме.

— Не искамда умират агънца — креснах и се хвърлих на земята.

Тогава татко ме вдигна и рече:

— Не плачи, Лиза! — А после добави: — Ако искаш, опитай се да отгледаш това агънце с шише. Както правят с пеленачета.

Ах, колко се зарадвах! Не вярвам някога да съм се радвала така! Не знаех, че агънцата може да се хранят като пеленачета. Татко каза да не бъда прекалено сигурна. Смятал, че агънцето щяло все пак да умре, но защо пък да не опитаме.

Ана и аз изтичахме до леля Лиза, майката на Уле, и тя ни даде едно шише и биберон, с които давала мляко на Шещин, когато беше съвсем малка. После се върнахме при татко.

— Татко, не може ли да му дадем малко сметана на бедничкото? — попитах.

Но татко каза, че ако му дам сметана, агънцето щяло да се разболее. Стомахът му понасял само мляко, разредено с вода. Татко ми помогна да приготвя млякото и стоплихме шишето в гореща вода. После пъхнах биберона в устата на агънцето. И, представете си, то веднага взе да суче. Личеше си колко е гладно.

— Така, отсега ти си майка на това агънце и то е твой храненик — каза татко. — Но то трябва да яде от ранно утро до късна вечер, тъй че гледай да не ти омръзне!

Ана каза, че ако ми омръзне, трябвало само да й кажа и тя щяла с радост да храни агънцето вместо мен. Но аз й се изсмях:

— Ха-ха! Да не мислиш, че на някого може да омръзне да храни агънце!

Кръстих агънцето Понтус и татко каза, че той ще е лично мой. Имах късмет, че всичко се уреди преди Ласе и Бусе да се събудят тази неделя сутрин, защото иначе сигурно щеше да има разправии за Понтус.

— Човек не може да се наспи една сутрин, без Лиза в това време да получи цяло агне! — мърмореше Ласе, защото го беше малко яд, че Понтус не е станал негов.

В началото всички деца от Шумотевица идваха да гледат, когато хранех Понтус. Но скоро им омръзна на всичките.

Чудна работа, колко са гладни агънцата! Като че ли почти непрестанно им се яде. Всяка сутрин, преди да тръгна за училище, отивах до кошарата, за да нахраня Понтус. Щом ме видеше, той пристигаше тичешком, размахваше мъничката си смешна опашница и блееше много сладко. Беше чисто бял, но на нослето имаше малко черно петно, та го различавах лесно от другите агнета. Агда го хранеше веднъж на ден, докато бях на училище. Но когато се връщах, трябваше веднага да му дам пак да яде. И още веднъж късно вечерта. Един ден помолих Ана да нахрани Понтус вместо мен, обаче тя каза:

— Утре! Днес нямам време.

Но нали бях обещала на татко да не ми омръзне да храня Понтус, и удържах на обещанието си. Защото страшно много го обичах. Най-много го обичах, задето се радваше толкова, когато ме виждаше. Понтус сигурно мислеше, че съм неговата истинска майка. Попитах Ласе и Бусе дали не смятат, че Понтус ме мисли за своя истинска майка и тогава Ласе изтърси:

— Да, положително. Ти приличаш досущ на овца.

Един ден татко ми каза, че трябва да науча Понтус да си пие млякото от дълбока паница. Защото не можело да се храни все така с биберон, докато стане голям овен!

Горкият Понтус! Не можа да разбере защо изведнъж му сложих под носа една паница. Изобщо не знаеше как се пие. Почна да ме души, за да провери къде съм скрила биберона, и взе много жално да блее.

Бусе беше там и гледаше.