Астрид Линдгрен - Ние, децата от Шумотевица

Но все пак го направих. И Ана също. Защото на другия ден Госпожицата ни каза, че едно момиче от нашия клас, което се казва Мерта, дълго време няма да идва на училище. Мерта била тежко болна и трябвало да лежи много месеци на легло. Вечерта, преди да заспя, лежах и си мислех за Мерта и реших да й подаря Бела, най-хубавата си кукла. Защото знаех, че Мерта изобщо няма играчки.

Сутринта казах на Ана, че смятам да дам куклата си на Мерта, и тогава Ана взе най-хубавата си книга с приказки. След училище изтичахме до Мерта. Тя лежеше в леглото си и беше много бледа. Никога не съм виждала човек да се радва така, както се зарадва Мерта, когато сложихме Бела и книгата с приказките върху завивката и й казахме, че й ги подаряваме. Ех, как се радваше! Прегърна Бела и книгата и само се смееше. После повика майка си, за да ги види.

Когато излязохме навън, казах на Ана:

— Слушай, сега зарадвахме един човек, въпреки че изобщо не мислехме за това.

Ана много се изненада.

— Вярно — каза и добави: — Добре, че не почнахме да пеем на Мерта. Защото хората явно се радват повече на кукли и книги.

— Да, особено децата — отговорих.

Миналата неделя дядо навърши 80 години. Трябва да ви кажа, че тогава всички в село Шумотевица станахме много рано. И в осем часа сутринта отидохме заедно при дядо: татко, мама, Ласе, Бусе и аз, и Агда, и Оскар от Средната, чичо Нилс, леля Лиза, Уле, та дори и Шещин от Южната, и, разбира се, всички от Северната. Леля Грета, майката на Брита и Ана, беше приготвила много хубав поднос. И всички носехме цветя за дядо.

Дядо беше вече буден, седеше в своя стол-люлка, и изглеждаше много докаран и добричък. Ние, децата, му изпяхме една песен, а чичо Ерик държа реч. Ето какво каза в края на речта си:

— Никой не е имал такъв баща като моя!

Тогава дядо се разплака и сълзите капеха в брадата му. Насмалко да се разплача и аз.

През целия ден пристигаха писма и цветя, и телеграми за дядо.

— Ох-ох, да-да, чудна работа, че хората се сещат за такъв старец като мен — повтаряше дядо.

Ние, децата, останахме при него, защото беше толкова забавно да му четем писмата и телеграмите.

Не можах да изброя колко пъти дядо каза „ох-ох, да-да“ на рождения си ден. Седеше си на стола-люлка и мълчеше, но отвреме навреме казваше:

— Осемдесет години! Как може да съм толкова остарял?! Ох-ох, да-да!

След като го каза за пети път, Ана се втурна към него, хвана го за ръката и извика:

— Дядо, обещай, че никога няма да умреш!

Но дядо не й отговори, а само я помилва по бузата и рече:

— Моето миличко, моето миличко!

Когато престанаха да идват писма и телеграми, седнахме да четем на дядо вестника. И, представете си, на едно място във вестника пишеше така:

„80 години навършва в неделя, 18 октомври, бившият селски стопанин Андерш Юхан Андершон, Северното стопанство, село Шумотевица.“

Прочетохме го на дядо и той взе да кима, и изглеждаше много доволен, и после каза:

— Аха, дори във вестника ме пише, ох-ох, да-да!

Обаче аз не можах да разбера защо дядо да е „бившият селски стопанин Андерш Юхан Андершон“. Щеше да е по-добре, ако пишеше:

„Дядо от село Шумотевица навършва 80 години в неделя.“

Прочетохме на дядо целия вестник. Но отвреме навреме той искаше да повторим онова за бившия селски стопанин. Освен това във вестника пишеше само лоши работи — че щяло да има война, и война, и война.

— Ами ако войната дойде тук и разруши цялото село Шумотевица? — попита Бусе. — Възможно ли е, дядо?

— А, не! — отговори дядо. — Едва ли ще дойде. Господ сигурно ще закриля с ръката си нашето селце Шумотевица.

— Надявам се, защото искам да живея в Шумотевица до края на живота си — каза Брита.

Брита, Ана и аз сме измислили нещо чудесно. Измислихме Ласе да се ожени за Брита, когато порасне, и те да живеят в Средната, а Бусе да се ожени за Ана и да живеят в Северната, а пък Уле да се ожени за мен и да живеем в Южната. Така ще можем да си живеем заедно в село Шумотевица. Докато седяхме при дядо, обяснихме на момчетата какво сме намислили. Но тогава Ласе викна:

— Ха! Сигурно ще си взема по-красива жена от Брита!

А Бусе каза, че като порасне, щял да замине за Америка и да се ожени за индианско момиче, което щяло да се казва Засмяна Вода или нещо подобно.

— Чудесно ще звучи — обади се Ласе, — когато й викаш: „Засмяна Вода, готово ли е кафето?“ или „Засмяна вода, сложи ли картофите да се варят?“

Ама Бусе заяви, че изобщо нямало да ядат картофи. Защото Бусе не обича картофи.