Астрид Линдгрен - Ние, децата от Шумотевица

Ех, как се веселихме целия ден на острова! Къпахме се много, много пъти, катерехме се из дърветата и по едно време се разделихме на две разбойнически банди. Брита, Ана и аз бяхме едната банда и уж живеехме в бърлогата, и трябваше да я защитаваме от бандата на момчетата. Имахме пръчки, които уж бяха пушки. Брита стоеше на пост до вратата, Ана гледаше през прозореца, пък аз гледах през разбития покрив. Обаче ми омръзна да стоя там, защото беше много трудно да се задържа. Затуй слязох долу и застанах до Ана. И, представете си, момчетата използваха това и се покатериха по задната стена на сеновала, където не можехме да ги видим, и внезапно скочиха през дупките на покрива, плениха ни и казаха, че ще ни разстрелят. Но тъкмо когато щяха да ни разстрелят, Ласе изкрещя:

— Вражеска флота на хоризонта!

Оказа се Оскар, нашият ратай, който идваше с лодката да ни вземе. Каза, че било девет часът вечерта и попита какви сме такива хапльовци, дето нямат достатъчно ум в главата да се приберат, когато се свечерява. А ние нямахме представа колко късно е станало.

— Никога ли не огладнявате? — рече той кисело.

И точно тогава усетих, че май бях малко гладна.

Мама и татко отдавна бяха вечеряли. Но когато си дойдохме, на масата в кухнята имаше за нас сандвичи и мляко, и яйца.

Когато тръгнахме пак на училище тази есен, Госпожицата един ден ни каза, че винаги трябва да се стараем да зарадваме хората. Човек никога не бивало да прави неща, от които на други хора можело да им стане мъчно, каза Госпожицата. Следобед на същия ден Ана и аз седяхме на кухненската стълба и си приказвахме, и тогава се наговорихме веднага да започнем да радваме хората. Но най-лошото беше, че не знаехме точно как трябва да стане това. Решихме да почнем с Агда, нашата домашна помощничка. Влязохме при нея в кухнята. Тя коленичеше на пода и го триеше.

— Не стъпвайте на пода, докато е мокър! — рече.

— Агда — обадих се аз, — би ли ни казала какво да направим, за да те зарадваме?

— Да, ако ми се махнете от кухнята, докато трия пода, страшно ще ме зарадвате — каза Агда.

Излязохме. Обаче не ни се стори никак забавно да радваме хората по тозиначин. И Госпожицата сигурно не беше имала предвид такова радване.

Мама беше в градината и береше ябълки. Отидох при нея и казах:

— Мамо, кажи какво да направя, за да те зарадвам.

— Вече съм радостна — отговори мама.

Колко досадно! Аз обаче не исках да се предам, а рекох:

— Но може би мога да направя нещо, за да ти стане още по-радостно?

— Няма нужда да правиш нещо друго, освен да си все така моето добро момиченце — отговори мама. — Това ми е достатъчна радост.

Тогава се върнах при Ана и й казах, че Госпожицата явно няма представа колко е трудно да намериш някого, когото да зарадваш.

— Да опитаме с дядо — предложи Ана.

И отидохме при дядо.

— Моите малки приятелки ли идват? — попита дядо. — Много се радвам!

Представете си, колкодосадно! Едва бяхме влезли през вратата, и дядо вече се радваше. Ако вървеше така, нямаше нищо, което бихме могли да направим.

— Не, дядо — каза Ана. — Не ни разправяй, че вече се радваш. Искаме да направимнещо, за да те зарадваме. Помогни ни да измислим нещо, защото Госпожицата каза, че трябва да радваме другите хора.

— Бихте могли да ми прочетете вестника — рече дядо.

Можехме, разбира се, но го правехме толкова често, че не беше нищо особено. Изведнъж Ана каза:

— Горкичкият ми дядо, дето вечно седиш в стаята си! Не би ли се зарадвал много, ако те изведем на разходка?

Дядо сякаш не се зарадва особено на това предложение, но се съгласи да излезе с нас на разходка. И тръгнахме. Ана и аз вървяхме от двете страни на дядо и го водехме, защото той нали не вижда къде ходи. Обиколихме с него цялото село Шумотевица и непрекъснато бъбрехме и му разказвахме. Беше почнало да духа вятър и ръмеше, но не му обръщахме внимание, защото бяхме си наумили да зарадваме дядо.

Както си вървяхме, той каза:

— Не мислите ли, че стига вече? Бих искал да се върна и да си легна.

Тогава заведохме дядо обратно в стаята му и той веднага се съблече и си легна в леглото, въпреки че още не беше вечер. Ана го загърна със завивките. Дядо изглеждаше малко уморен. Преди да си тръгнем, Ана попита:

— Дядо, какво ти беше най-приятно през този ден?

И двете мислехме, че ще отговори, че разходката е била най-приятното. Обаче дядо каза:

— Най-приятното през този ден ли? Ами, когато се мушнах в удобното си легло. Защото съм уморен и се чувствам малко особено.