Астрид Линдгрен - Ние, децата от Шумотевица

После Ана и аз трябваше да си учим уроците, та през този ден нямахме повече време да радваме хората. А не бяхме и съвсем сигурни дали радваме хората правилно и затуй решихме да попитаме на другия ден Госпожицата как се прави това всъщност. Госпожицата каза, че обикновено било нужно много малко.

Бихме могли да изпеем една песен на някой самотен и болен човек или да дадем цвете някому, който никога не е получавал цветя, или да поговорим миличко с някого, който е свенлив и отчаян.

Ана и аз решихме да опитаме отново. И следобед чух Агда да казва на мама, че Кристин от Льовнес била болна. Изтичах веднага при Ана и й казах:

— Имаме страхотен късмет! Кристин от Льовнес е болна. Ела да отидем при нея и да й попеем.

Кристин наистина се зарадва, като ни видя, но може би се учуди, че не й носим нещо в кошница. Защото обикновено й носим. Обаче ние си мислехме, че сигурно ще се зарадва истински, щом започнем да пеем.

— Искаш ли да ти попеем, Кристин? — попитах.

— Да пеете? — рече Кристин и изглеждаше смаяна. — Защо?

— За да се зарадваш, Кристин — каза Ана.

— Така ли? Е, от мен да мине, попейте! — отговори Кристин.

Тогава ние подхванахме „Кметът Мунте“, та колибата проехтя. После изпяхме всичките седем куплета на „Как мразовито духа северният вятър“. Не забелязах Кристин да изглежда по-радостна, отколкото като почнахме. Затова изпяхме „Сбогом, татко мой“ и „Спи, детенце мило“, и „В малка рибарска колиба“, и още няколко песни, но Кристин и след тях не изглеждаше по-радостна. Ана и аз почти прегракнахме, обаче не искахме да спрем, докато не видим Кристин наистина да се зарадва, ако и да беше уморително. Тъкмо щяхме да подхванем „Малка черна Сара“, когато Кристин се измъкна от леглото и каза:

— Пейте си вие колкото искате! Аз ще изляза за малко.

Тогава Ана и аз решихме, че няма смисъл да опитваме повече, и се сбогувахме с Кристин.

— Може би ще ни провърви, ако дадем цветя на някого, който никога не получава цветя — предложи Ана.

Чудехме се кому да дадем цветя, когато зърнахме нашия ратай Оскар да влиза в обора. Настигнахме го и аз попитах:

— Оскар, получавал ли си някога цветя?

— Ами! — сопна се Оскар. — Още не съм умрял!

Горкичкият! Сигурно мислеше, че човек получава цветя само на погребението си. Ана ме погледна възторжено, защото бяхме вече намерили човек, който никога не е получавал цветя. Веднага изтичахме до ливадата на Северната и набрахме един букет пирен. Стана много хубав букет и тръгнахме с него към обора. Видяхме Оскар да изкарва с ръчната количка тор към торището, което беше точно зад обора.

— Заповядай, Оскар, подаряваме ти цветя — казахме и му подадохме букета.

Отначало Оскар помисли, че му се подиграваме, и не искаше да вземе букета, но ние казахме, че трябвада го вземе и той го взе. Подир малко Ана и аз тръгнахме да търсим един заек, който беше се измъкнал, и минахме покрай торището. А там лежеше букетът на Оскар.

— Почвам да си мисля, че Госпожицата не е права — каза Ана.

Решихме да престанем да радваме хората. Но малко по-късно същия следобед Ана и аз влязохме в нашата кухня и там седеше един мъж, който изглеждаше малко глупав. Свенсон от Стубенес му викаха. Искал да купи едно прасе от нас, та Ласе и Бусе хукнали да повикат татко, който ореше голямата нива. В това време Свенсон седеше в нашата кухня и чакаше. Ана ме дръпна в единия ъгъл и ми пошепна:

— Не ти ли се струва, че изглежда свенлив и отчаян? Хайде да опитаме поне още веднъж, а? Да поговорим с него и да го ободрим, както каза Госпожицата.

И решихме да го направим. Обикновено Ана и аз можем да бъбрим какво ли не, но сега, когато трябваше да говорим, за да зарадваме Свенсон, беше просто невъзможно да измислим какво да кажем. Мислих ли, мислих и най-сетне рекох:

— Днес времето е хубаво.

Свенсон не отговори. Тогава опитах още веднъж:

— Днес времето е хубаво.

— Да-да — отговори Свенсон.

После мълчахме. След малко казах:

— И вчера времето беше хубаво.

— Да-да — отговори Свенсон.

Погледнах Ана, защото смятах, че трябва да ми помогне. Тогава Ана каза:

— Да се надяваме, че и утре времето ще е хубаво.

— Да-да — отговори Свенсон.

Точно тогава татко влезе в двора и Свенсон стана и си тръгна. Но едва беше излязъл през вратата, надникна отново, ухили се и рече:

— А какво беше времето завчера?

— Може би все пак го зарадвахме поне мъничко — каза Ана след това.

— Възможно е — отговорих. — Но сега вече край! Нямам намерение да радвам когото и да било.