Астрид Линдгрен - Ние, децата от Шумотевица

Мама казва, че не може да разбере защо връщането от училище трае повече от двойно по-дълго от отиването. И аз не го разбирам. Странно е, няма що! Но просто няма как иначе. Не виждам как бихме могли да го променим.

Един ден през пролетта, когато се върнахме страхотно късно, мама ми каза:

— Разкажи ми сега точно какво правихте по пътя!

И аз започнах. Ето как беше:

Първо отидохме в магазина в Голямо село и купихме бонбони за дядо. Дядо много обича бонбони, а ние обичаме да му ги купуваме. Защото той си ги държи в ъгловия шкаф в своята стая и ни черпи почти всеки път, когато отиваме при него. Брита купи бонбоните. Щеше да ни се услади, ако ги бяхме опитали, обаче знаехме, че не бива. Брита ги мушна в училищната си чанта и каза:

— Ако шестимата си хапнем от бонбоните, за дядо ще остане само пликчето.

— Тая няма да я бъде — рече Ласе. — Хайде по-бързо да се приберем, преди да е станала някоя беля!

Тръгнахме към къщи. Но Бусе е страшно лаком за бонбони и разни такива неща, та каза:

— Де да имах една крона! Щях да си купя бонбони за целия ден!

— Да, обаче нямаш никаква крона — обади се Ана. — Случайно!

— Нямам, ама представи си, че намеря — рече Бусе. — Случайно!

— И как ще стане това? — попита Брита. — Винаги зяпаш във въздуха, докато вървиш. Поне да гледаше в земята!

Тогава Бусе реши да гледа в земята. И сигурно не беше минал повече от петдесет метра, когато намери една крона. Сякаш стана чудо! Дали пък няма джудженца, които чуват какво си пожелава човек и почват да ръсят крони по пътя? Тази крона лежеше точно на разклона, където се отделя пътят за село Шумотевица.

Отначало Бусе застана и се вторачи в кроната, сякаш мислеше, че му се привижда. Но после я взе и хукна обратно до магазина да купи бонбони. Ние го чакахме на разклона. И когато дойде, почерпи всички с бонбони.

— Виж ти, колко било лесно да се намерят пари! — каза Бусе. — Какви богатства сме изтървали!

Че като взехме след това всички да зяпаме в земята! По едно време Ласе рече:

— Де да имах една крона!

Защото си мислеше, че някое джудже може би ще даде и на него една крона. Обаче не намери никаква крона. Тогава каза:

— Де да имах петдесет йоре!

Обаче и петдесетаче не намери. Въпреки това не искаше да се предаде, а продължи:

— Де да имах десет йоре!

Но дори и десетаче не намери и тогава изръмжа сърдито:

— Ще видите, че ще намеря едно йоре!

Ама и това не намери. Нито той, нито някой от другите. Изобщо, от онзи път, когато Бусе намери кроната, никой от нас не е намерил дори едно йоре.

Докато вървяхме, Бусе току ни черпеше с бонбони. Но накрая измисли да се състезаваме кой ще задържи своя бонбон най-дълго в устата си, преди да се разтопи. Сигурно го измисли, за да не се свършат прекалено бързо бонбоните. Но, както и да е, това състезание ни хареса. Лапнахме по един бонбон и го смучехме колкото може по-бавно. И като мина известно време, застанахме в кръг на пътя с изплезени езици и взехме да сравняваме. И се оказа, че от бонбоните не е останало почти нищо. Бяхме стигнали насред път до село Шумотевица и стояхме точно срещу къщата на обущаря Добриак. Обущарят подаде глава през кухненския си прозорец и извика, че ако на някого от нас е останал още малко ум в главата, нека вземе поправените обуща на Агда и да й ги занесе. Бързо си прибрахме езиците, защото не искахме някой да ни гледа като сравняваме. Тъй или иначе, Брита спечели бонбоненото състезание. А Ласе взе обущата на Агда и ги пъхна в раницата си.

После Уле реши да се състезаваме кой ще задържи най-дълго дъха си. И го направихме. Но за всеки случай първо отминахме къщата на обущаря. Защото на него сигурно и това щеше да се стори глупаво — да стоиш насред пътя и да задържаш дъха си.

Доста дълго задържахме дъха си. След това казах на мама, че не се прибрахме толкова късно само заради дъха, разбира се, но донякъдесе дължеше и на това, че толкова дълго задържахме дъха си. Ласе твърдеше, че той е спечелил, но тогава Уле каза:

— Ами! На Бусе лицето беше посиняло повече от твоето!

После Ласе предложи:

— Хайде сега да видим кой може да плюе най-далеч. Обаче няма никакъв смисъл да участват момичетата. Защото изобщо не могат да се надплюват.

Как се ядосахме Брита, Ана и аз! Ние можем да плюем колкото всеки друг! Брита каза, че ако не ни дадат да участваме, момчетата няма нужда да идват утре на нейния рожден ден. Тогава решиха да участваме. Но Ласе спечели, естествено. Макар че Ана плюеше по-далеч и от Бусе, и от Уле.