Астрид Линдгрен - Ние, децата от Шумотевица

— Горкият дядо! — каза Уле. Но според мен той мислеше, че ще е поне толкова страшно да се извади неговият зъб, въпреки че изобщо нямаше корени.

— Не мога да си представя, дядо, че си бил малък и те е било страх да ти извадят зъб — каза Ана.

— Ох-ох, да-да, това беше отдавна — рече дядо. — Сега са ми останали само три зъба, и те много скоро ще си паднат сами.

— И никога вече няма да те е страх — каза Ана много доволно.

— Да, да, миличко, никога вече няма да ме е страх — отговори дядо.

После отиде до ъгловия шкаф и извади бонбоните. Даде на всеки по един и каза:

— Не яжте бонбони! Само ще ви заболят зъбите! Ох-ох, да-да!

След това пожелахме на дядо „лека нощ“ и си тръгнахме.

— Е, какво ще правим сега с твоя зъб? — попита Ласе. — Може би искаш да седи там, докато остарееш колкото дядо!

Уле се ядоса и не му се чудя.

— Да не би да ти пречи? — викна. — Зъбът си е мой и толкоз!

— Да, но кога ще го извадиш? — попита Брита.

Уле пипна конеца и каза:

— Утре сутринта. Може би.

После хукна към дома си, горкичкият! Тогава Ласе каза:

— Жал ми е за Уле. Но знам какво ще направя. Когато Уле заспи, ще се прекатеря при него и ще му извадя зъба.

— Ами! — казахме ние. — Няма да можеш.

— Мога! И още как! — рече Ласе. — Зъболекарят Ларш Ериксон вади зъби с пълна упойка — добави той и взе да се перчи.

Всички решихме да отидем с него да гледаме. Изтичахме горе в стаята на Ласе и Бусе и седнахме да чакаме.

Трите къщи на село Шумотевица стоят много близо една до друга. Има само два-три метра между Южната, където живее Уле, и Средната, където живеем ние. А между двете расте една липа и Ласе, Бусе и Уле винаги се прекатерват през нея, когато си ходят на гости. Стаята на Уле е точно срещу стаята на Ласе и Бусе, където седяхме и чакахме.

Чувахме, че Уле шумоли оттатък в стаята си. Най-сетне Ласе извика:

— Няма ли да си легнеш скоро, Уле?

— Върви ти да си легнеш! — кресна Уле.

— Бусе и аз вече сме си легнали — провикна се Ласе и всички се закискахме тихичко. Защото те лежаха на пода и бяха облечени.

— Не ти ли се спи, Уле? — викна Бусе подир малко.

— Да, ама как да заспя, като цялото време крещите — отговори Уле.

Значи си беше легнал или поне можехме да се надяваме, че си е легнал.

— Загаси лампата, Уле! — извика Ласе.

— Загаси си твоята! — изкрещя Уле. И Ласе загаси. Седяхме в тъмното и чакахме. След малко Уле също загаси лампата в стаята си.

— Дано заспи скоро, че иначе азще заспя — каза Ана и се прозя.

В същия миг чухме нещо да пращи в липата. Уле се беше запътил насам. Брита, Ана и аз бързо се мушнахме в дрешника. А Ласе и Бусе се метнаха в леглата си и дръпнаха завивките до ушите си.

— Слушай, Бусе — каза Уле, когато се подаде на прозореца, — утре може би ще съм болен и няма да отида на училище. Така че не ме чакайте.

— Болен ли? Защо ще си болен? — попита Ласе. — Ако вечер си лягаш навреме, ще си здрав като рибка!

— Боли ме корем — рече Уле и изпълзя обратно в стаята си.

Сигурна съм, че го болеше корем само защото се притесняваше за зъба си.

Чакахме дълго, дълго и накрая толкова ни се доспа, че с мъка държахме очите си отворени.

— Трябва да е заспал вече — каза най-сетне Ласе и тръгна да пълзи през липата.

— Буден ли си, Уле? — прошепна съвсем тихо.

— Не, вече спя — отговори Уле.

Трябваше да почакаме още малко. Но най-после Ласе каза, че щял да влезе и да види дали Уле е заспал, защото ако ощене е заспал, значи е болен, и Ласе щял да впрегне колата и да доведе доктора. Тогава всички изпълзяхме през липата колкото можехме по-тихо. Ласе си носеше фенерчето. Освети леглото на Уле. И там лежеше Уле и спеше, а конецът висеше от устата му. Ох, колко ме беше страх! Усещах колко е ужасно да ти вадят зъб! Ами ако го заболи много и Уле почне да крещи? И какво ще каже, като ни види всичките там? Ласе хвана здраво конеца и каза:

И точно когато каза „гръмне“, Ласе дръпна — и зъбът се залюля на конеца. А Уле дори не се събуди. Само промърмори на сън:

— Много ме боли корем.

Бусе опита да го събуди, но не успя. Тогава Ласе каза, че така е по-добре, защото Уле може би щял да си помисли, че е дошъл призрак и му е извадил зъба. Ласе върза конеца за лампата и зъбът повисна там и се полюшваше. Още със събуждането си утре сутринта, Уле първо него щеше да види. Ех, как щеше да се зарадва!

На другия ден Уле изобщо не го болеше корем. Стоеше пред портата и ни чакаше, както обикновено. И така се хилеше, че на горната му челюст се виждаше голяма дупка.