Ким Робинсън: Зеленият Марс

След училище отиде до езерото и започна да обикаля около него в синьо-белите проблясъци на летния следобед, гледаше как машината за вълни пулсира и създава някакво туптящо усещане в гърдите му. Болката се носеше из него като мъртво вълнение над водата. Не можеше да направи нищо, въпреки че беше смешно и той го знаеше. Доста целувки си бяха разменили онези дни в банята, докато се плискаха и гъделичкаха. Момичетата се целуваха една с друга и казваха, че това било „тренировъчно целуване“ и не се смята. Понякога прилагаха наученото върху момчетата. Много пъти го бяха целували — и Рейчъл, и Емили, и Тиу, и Нанеди… Но извън банята, сякаш за да се опитат да сдържат тези летливи страсти, всички се държаха строго формално един с друг. Момичетата се събираха на групи и играеха по-често помежду си, отколкото с момчетата. Така че целуването в гардеробната бе нещо по-сериозно, а израженията, които Ниргал видя по лицата на Джаки и Дао, бяха доста надменни — сякаш знаеха нещо, което за него бе тайна. И наистина си беше така. Именно това го нарани — че бе отхвърлен и че го съзнаваше.

Още повече, че той не беше толкова необразован; сигурен беше, че те понякога лягат един до друг и се докарват взаимно до оргазъм. Те бяха любовници — погледите им го издаваха. Неговата засмяна красива Джаки вече не беше негова. Всъщност никога не бе била.

Следващите нощи Ниргал спа зле. Стаята на Джаки бе в къщата срещу неговата, а тази на Дао — през две къщи в противоположната посока. Всяко проскърцване на висящите мостове му звучеше като шум от стъпки. Понякога прозорецът на Джаки просветваше с мъждукаща оранжева светлина. И вместо да стои в стаята си и да се измъчва, той започна всяка вечер да остава до късно в другите стаи, където четеше или подслушваше възрастните.

Така че той бе там, когато започнаха да говорят за болестта на Симон. Симон беше бащата на Питър — тих човек, който обикновено вечно пътуваше нанякъде с майката на Питър, Ан. Сега ставаше ясно, че е болен от нещо, което възрастните наричаха устойчива левкемия. Ниргал се прибра в стаята си, включи лектерна и провери на „Левкемия“. От резюмето в началото на статията разбра, че това е болест с възможност за летален изход, която сега се поддава на лечение. Възможност за летален изход — направо ужасяваща идея! Той се въртя в леглото си цяла нощ, тормозен от сънища чак до зазоряване. Растенията умират, животните умират, но не и хората. Но нали и хората бяха животни…

На следващата нощ отново остана с възрастните. Влад и Урсула му обясниха, че Симон може да бъде излекуван с трансплантация на костен мозък и че той също като Ниргал има много рядка кръвна група. Нито Ан, нито Питър имаха такава, нито пък някой от братята или сестрите на Ниргал. Само той и Симон. Двама души във всичките убежища. Кръвната им група се срещаше едно на един милион. Попитаха го дали ще дари малко от своя костен мозък.

Хироко бе там, в общите стаи, и го наблюдаваше. Тя рядко прекарваше вечерите си в селото. Ниргал не трябваше да я гледа, за да разбере какво си мисли. Хироко винаги казваше, че са създадени, за да дават. А това щеше да бъде извънредно ценен подарък. Акт на чистата свещена зелена сила.

— Естествено — каза той, щастлив от предоставената му възможност.

Болницата беше следващата постройка след банята и училището. Бе доста по-малка от училището и имаше пет легла. На едното от тях сложиха Симон, а на другото — Ниргал.

Старецът му се усмихна. Не изглеждаше болен — просто възрастен. Всъщност изглеждаше досущ като останалите старци. Той рядко говореше много. Дори и сега каза само:

— Благодаря ти, Ниргал.

Влад и Урсула сложиха обезболяваща инжекция в ръката на Ниргал.

— Всъщност не е необходимо да извършим и двете операции по едно и също време, но идеята да сте двамата заедно не е лоша. Ако сте приятели, лечението може да се окаже по-успешно.

И така те станаха приятели. След училище Ниргал отиваше в болницата, Симон бавно излизаше през вратата и отиваха да се разхождат по пътечката към плажа. Питър се бе прибрал в Зигота за по-дълго и доста дни прекарваше с тях. От време на време дори и Ан прекъсваше постоянните си пътувания, за да дойде при тях. Питър и Ниргал се надбягваха наоколо, играеха си на гоненица или на криеница, докато Ан и Симон се разхождаха ръка за ръка.

Ала Симон бе все още слаб и отслабваше с всеки изминал ден. Трудно бе да не се забележи и едно определено нравствено отпадане. Ниргал никога не се бе разболявал и сега намираше идеята за отвратителна. Това можеше да се случва само на старите. Но дори и те, както се предполагаше, трябваше да бъдат предпазени от това — подлагаха ги на геронтологична терапия и те не умираха. Само растенията и животните умират. Но нали и хората са животни… Да, но бяха измислили терапията…