Ким Робинсън: Зеленият Марс

В училище Ниргал се мъчеше да се концентрира, но цената, която плащаше, бе твърде висока. По обяд, когато заниманията свършваха, той вече бе толкова изморен, че нямаше сили за каквато и да е работа следобяд. След известно време го помолиха да дари още малко костен мозък за Симон, който през това време лежеше безмълвен и смутен в болницата, а очите му сякаш се извиняваха. Ниргал се насили да се усмихне и стисна тънката като бамбук ръка на стареца.

— Всичко е наред — каза той окуражаващо и легна. Беше почти сигурен, че Симон прави нещо не както трябва. Или беше слаб, или мързелив, или просто искаше да бъде болен. Нямаше как да си го обясни по друг начин. В плътта на ръката му се заби игла и я направи безчувствена. Забодоха интравенозната игла в опакото на дланта му и след малко и тя стана безчувствена. Ниргал се отпусна в леглото и се опита целият да стане безчувствен. Част от него усещаше голямата игла, която взимаше костен мозък, чувстваше натиска й върху костта в горната част на ръката му. Болка нямаше. Дори не усещаше плътта си, само натиска върху костта. След това и той намаля. Разбра, че иглата е проникнала в меката вътрешност на костта.

Този път обаче и трансплантацията не помогна. Симон остана за по-продължително време в болницата. Ниргал от време на време го посещаваше. Но ръката го болеше и спеше лошо. Въртеше се през нощта в леглото си и се събуждаше разгорещен, потен и изплашен без видима причина. След това една нощ Хироко го събуди от дълбокия му сън и го заведе в болницата. Той зашеметено се опираше на нея, като все още не можеше да се събуди напълно. Хироко беше безразлична както винаги, но бе преметнала ръка през раменете му и го подкрепяше с изненадваща сила.

Спалнята на болницата бе яркоосветена. Симон лежеше, отпуснал глава върху възглавницата. Кожата му бе посивяла и восъчнобледа. Изглеждаше като хилядагодишна мумия.

Той с усилие извърна глава и забеляза Ниргал. Тъмните му очи заизследваха лицето на младежа с жаден поглед, сякаш търсеха начин как да погледнат навътре в него… начин как да преминат през него. Ниргал потрепери и посрещна мрачния проницателен поглед, като мислеше: „Добре де. Ела в мен. Направи го, щом искаш. Направи го“.

Но път през него нямаше. И двамата го разбраха. И двамата се отпуснаха. Лека усмивка премина по лицето на Симон.

— Бъди добър — прошепна той за последно. Хироко изведе Ниргал от болницата и го върна в стаята му. Той заспа дълбоко. Същата нощ по някое време Симон умря.

В нощта след погребението Ниргал изобщо не можа да заспи. Той продължаваше да чувства проникването на иглата и си представяше, че е възможно в системата да има някакъв род обратна връзка. Тогава и той вече беше заразен. Или пък може би се бе заразил просто от едно докосване, кой знае? Или дори от последния поглед на Симон! С други думи, вече беше болен и никой не можеше да му помогне. Той щеше да умре. Да се парализира, да не може да говори, просто да спре и да си отиде. Това беше смъртта.

Сърцето му се разтуптя, по кожата му изби пот и Ниргал изкрещя от страх. Това не можеше да се избегне; беше ужасно. Ужасно, без значение кога щеше да се случи. Ужасно бе, че самият цикъл функционираше по този начин, че живееха един път, а умираха завинаги. Тогава имаше ли смисъл въобще да живеят? Беше прекалено странно и прекалено ужасно. Той продължи да трепери цялата дълга нощ. Съзнанието му объркано се въртеше около страха от смъртта.

След това му бе много трудно да се съсредоточи върху каквото и да било. Чувстваше се така, сякаш бе на разстояние от всичко, сякаш се бе потопил дълбоко в белия свят и дори не можеше да докосне зеления.

Хироко забеляза тревогите му и му предложи да придружи Койота при поредното му пътешествие. Ниргал беше направо шокиран от идеята, понеже никога не се бе отдалечавал от Зигота, освен по време на кратките разходки. Но Хироко настоя. Каза, че вече е на седем години и почти е станал мъж. Време бе да види малко и от външния свят.

След няколко седмици Койота се появи. Когато тръгна, този път до него в мястото на втория пилот в екипирания за скален преход ровър седеше Ниргал. Те потеглиха с постоянна скорост на север.

Дълго време пътуваха в тишина, въпреки че мълчанието на Койота бе доста по-различно от това на Симон. Той постоянно хъмкаше, мърмореше си, диктуваше с нисък монотонен глас на своя лектерн на език, който наподобяваше английски, но беше неразбираем. Ниргал се опита да се концентрира върху ограничената гледка през прозореца, като се чувстваше странно срамежлив. Изведнъж Койота попита: