Ким Робинсън - Синият Марс

— Контролните ракети могат да помогнат, за да се нагласим за разрушенията в дъното — обясни Касей. — Вярно, трудно е да се каже какво би могло да стане наистина. Но едно разчупване точно над ареосинхронната точка ще ограничи щетите по екватора и ще предпази Ню Кларк, за да не излети бързо като първия. Искаме да намалим максимално драматичния ефект, за да не се пръкнат много мъченици. Като разрушаване на сграда, нали разбираш. Сграда, станала вече абсолютно непотребна.

— Аха — кимна Ан, облекчена от тази проява на здрав разум. Любопитно бе как нейните собствени идеи, включени в чужд план, я караха да се чувства странно. Тя насочи разговора към главната си грижа: — Какво ще правим с останалите — със зелените? Ами ако възразят?

— Няма да възразят — отсече Дао.

— Вече го правят! — каза рязко Ан.

Дао поклати глава.

— Говорих с Джаки. Вярно е, че някои от зелените открито се противопоставят на това, но нейната група вдига шум само от популизъм, за да изглеждат умерено търпими към земяните и да могат да спекулират с темата за опасни радикали, излезли извън контрол.

— Тоест, за нас — вметна Ан.

Двамата кимнаха.

— Също като с Бъроуз — добави Касей с усмивка.

Ан обмисли това. Без съмнение беше вярно.

— Но някои от тях са абсолютно против. Спорила съм с тях и знам.

Касей и Дао мълчаха, впили очи в нея.

— Значи така или иначе ще го направите — каза тя накрая.

Двамата продължиха да я гледат. Внезапно Ан разбра, че те слушаха думите й така, както малко момче изслушва заповедите на сенилната си баба. Не я приемаха сериозно. Обмисляха как най-добре да я вкарат в употреба.

— Нямаме друг избор — отсече Касей. — Това е най-доброто за Марс. Не само за червените, но и за всички нас. Необходима е известна дистанция между нас и Земята, и гравитацията ще ни я осигури. Без тази дистанция ще бъдем всмукани в нещо като Маелстрьом.

Това бе гледната точка на Ан. По същия начин тя говореше по митинги и събирания в Източен Павонис.

— Ами ако се опитат да ви спрат?

— Не мисля, че могат — поклати глава Касей.

— Ако се опитат?

Двамата мъже се спогледаха. Дао сви рамене.

Чудесно, помисли си Ан, докато ги гледаше. Искаха да започнат гражданска война.

Хората продължаваха да идват към Павонис, запълвайки Шефилд, източен Павонис, Ластфлоу и останалите градове-куполи по ръба. Сред тях бяха Мишел, Спенсър, Влад, Марина и Урсула; Михаил и цяла бригада богдановисти; Койота — сам за себе си; група от „Праксис“; голям влак, пълен с швейцарци; кервани от ровъри с араби — суфи и миряни; туземци от най-различни градове и селища на Марс. Всички пристигаха за края на играта. Навсякъде по Марс местните жители бяха обединили контрола си. Всички животоподдържащи фабрики се обслужваха от местни екипи, съвместно със „Сепарасион де л’Атмосфер“. Имаше малки групички метанационали, които се съпротивляваха, естествено, а и някакви от „Каказе“ систематично разрушаваха проектите на тераформирането; но главният проблем си оставаше Павонис — или последна точка от революцията, или, както Ан започваше да се страхува, начало на гражданска война. Или и двете. Е, нямаше да е за пръв път.

Тя ходеше по събирания, спеше зле нощем и се събуждаше често от неспокойните си сънища. Събиранията започваха да размиват очертанията си — всички бяха продължителни и безплодни. Взе да се уморява, а нарушеният сън не й помагаше кой знае колко. Ан бе на почти сто и петдесет години и през последните двадесет и пет не се бе подлагала на геронтологична терапия. Сега се чувстваше износена, затова само гледаше как останалите предъвкват положението от кладенеца на растящото си безразличие. На Земята все още цареше хаос: грандиозното наводнение, причинено от свличането на западния антарктически леден пласт, бе на път да се окаже именно онова идеално събитие — „спусък“ на нещата, — което генерал Сакс чакаше от толкова време. Сакс не изпитваше никакви угризения, че иска да се възползват от земното нещастие, доколкото виждаше Ан — той никога не бе мислил за множеството жертви, взети от наводнението там долу.

Тя можеше да прочете мислите му дума по дума, докато й говореше. Каква е ползата от съжалението? Наводнението бе нещастен случай, също като ледниковия период или удар от метеорит. Никой нямаше да си губи времето с празни съжаления, дори и да извличаха собствени изгоди за целите си. По-добре да вземеш, каквото можеш от хаоса и безредиците и за нищо да не се притесняваш. Всичко това бе изписано върху лицето на Сакс, докато обсъждаха какво е следващото, което трябва да предприемат по отношение на Земята. Той предложи да изпратят делегация. Дипломатическа мисия, личностно излъчване, две-три думи за поставяне нещата по местата им…