Ким Робинсън - Синият Марс

Много от бойците на „Свободен Марс“ също оставаха тук, преселвайки се в изоставените складове. В Източен Павонис сякаш си бяха дали среща революционни групи от най-различни видове. Ден-два след пристигането си Ан взе участие в събрание, заело се да обсъди генералната им стратегия.

Събранието протече точно така, както бе очаквала. Надя беше в центъра на дискусиите, да се говори с нея бе безполезно. Ан просто седна на един стол срещу черната стена и наблюдаваше как останалите обрисуват ситуацията. Не им се искаше да признаят онова, което Питър й бе казал на четири очи: че няма никакъв начин да изгонят ЮНТО 2 2 Юнайтед Нейшънс Транзишънъл Оторити — временни власти на ООН. — Б.пр. от космическия елеватор. Преди да признаят това се опитваха да изкарат проблема несъществуващ.

След известно време Сакс Ръсел дойде и седна до нея.

— Космическият елеватор — каза той. — Може да бъде… използван.

За Ан никак не беше лесно да говори със Сакс. Знаеше, че е получил мозъчна травма, докато е бил в ръцете на силите за сигурност на ЮНТО, и че последвалото лечение е променило съзнанието му. Само че това изобщо не й помагаше, а само правеше нещата още по-странни. Понякога й се струваше, че той си е все същият стар Сакс, добре познат като най-мразеното братче. Но друг път изглеждаше като съвсем различна личност, вселила се в тялото на Сакс. Тези две противоположни впечатления се сменяха рязко, а понякога дори съществуваха заедно. Малко преди да седне до нея, докато говореше с Надя и Арт, той приличаше на непознат — енергичен старец с пронизващ поглед, говорещ с гласа на Сакс и в стила на Сакс. Щом седна до нея обаче, тя забеляза, че промените в лицето му са повърхностни. Но въпреки че изглеждаше познат, вътре в него се таеше странник — човек, който спира и потръпва нервно, докато мъчително се опитва да изговори това, което иска, а в крайна сметка казва нещо, което почти няма връзка.

— Елеваторът е, ъ, уред… за… изкачване. Ъ… инструмент.

— Не и ако не можем да го контролираме — обясни му внимателно Ан, сякаш учеше малко дете.

— Контрол… — каза Сакс, обмисляйки идеята така внимателно, сякаш бе нещо съвършено ново за него. — Влияние? Ако елеваторът може да бъде разрушен от всеки, който пожелае, то тогава… — Той млъкна, потънал в мислите си.

— То тогава? — подсети го Ан.

— То тогава всички го контролират. Съществуване рамо до рамо по взаимно съгласие. Не е ли очевидно?

Сякаш превеждаше от чужд език. Това не беше Сакс. На Ан не й оставаше нищо друго, освен да поклати глава и да се помъчи внимателно да му обясни. Елеваторът бе начин метанационалните компании да се доберат до Марс, каза му тя. Сега бе във владение на метанационалите и революционерите нямаха никаква представа как да изритат силите им оттам. Следователно единственото нещо, което можеха да направят, бе да го свалят. Предупреди хората, дай им план и след това го направи.

— Загубата на хора ще бъде минимална, и то само ако някой бъде толкова глупав, че да остане на кабела или по екватора.

За нещастие Надя чу това от средата на стаята. Тя тръсна глава толкова енергично, че подрязаните й сиви къдрици запърхаха като клоунска перука. Все още бе сърдита на Ан заради Бъроуз.

— Елеваторът ни трябва — заяви категорично Надя. — Той е и нашият начин за връзка със Земята, а не само техният за връзка с Марс.

— Но на нас не ни трябва начин за физическа връзка със Земята — отвърна Ан. — Подобни отношения не са ни нужни, не разбираш ли? Не казвам, че не трябва да имаме влияние върху Земята — не съм изолационист като Касей или Койота. Съгласна съм, че е хубаво да работим с тях. Но без физически контакт, не разбираш ли? Това е въпрос на идеи, на разговори, може би на един-двама емисари. Обмен на информация. Поне, докато върви както трябва. Едва когато работата опре до физически контакт — обмен на суровини, масова миграция или полицейски контрол, — едва тогава елеваторът става полезен, дори необходим. Така че ако го свалим, все едно ще заявим: „Ще контактуваме с вас, но по нашите правила, а не по вашите“.

Беше толкова очевидно. Но Надя поклати глава. На какво, Ан не можа да си представи.

Сакс се прокашля и в стария си стил — като периодична таблица — каза:

— Ако можем да го свалим, то все едно вече сме го свалили.

Примигваше както обикновено. Като че ли до нея седеше призрак. Гласът на тераформирането. Врагът, когото тя от време на време изгубваше — Саксифрейдж Ръсел, самият той, същият като винаги. Всичко, което Ан можеше да стори, бе да изтъкне старите си аргументи, онези, с които винаги губеше споровете, чувствайки неадекватността на думите, още докато бяха на езика й.