Ким Робинсън: Синият Марс

Е, не беше точно така. Но някаква фундаментална частичка от Ан Клейборн сякаш се зарадва при вида на този първичен свят — камъни върху скали под непрестанни ветрове. Докато червените караха през планините, всички пътници в ровърите се прехласваха по околната гледка също като Ан. Щом слънцето проблеснеше на далечния хоризонт зад тях, кабините се умълчаваха.

След малко склонът, по който се изкачваха, стана по-малко стръмен, следвайки почти точна синусоида, докато най-накрая не се озоваха върху кръглото плато на билото. Там видяха множество палатъчни градове, опасали пръстена на огромния калдер 1 1 Кратер, образувал се след пропадане на средната част на вулкан — Б.пр. , скупчени най-вече около подножието на елеватора на около трийсетина километра на юг от тях.

Спряха ровърите. Тишината в кабините се промени от благоговейна до свирепа. Ан застана до прозореца и се загледа на юг към Шефилд, тази рожба на космическия елеватор, построена заради него, размазана при падането му и построена наново при реконструкцията на елеватора. Беше дошла, за да унищожи този град — напълно и из основи, както Рим бе постъпил с Картаген. Щеше да стовари новия кабел на елеватора върху него по същия начин, както бяха постъпили с първия през 2061. След това по-голямата част от Шефилд щеше да бъде изравнена със земята. Останалото щеше да е разположено около върха на високия вулкан, над атмосферата, следователно — напълно негодно за обитаване. С течение на времето постройките щяха да бъдат изоставени и използвани за рециклиране. Щяха да останат само основите на палатките, може би и установката за времето, а накрая единствено дългото слънчево мълчание на билото на вулкана.

Едно приветливо момиче от червените в Тарсис на име Иришка ги придружи с малък ровър и ги преведе през сложната плетеница от складове и малки куполи около пресечната точка на екваториалната писта с тази, обикаляща около ръба на кратера. По пътя им обрисува с две думи как стояха нещата тук. По-голямата част от Шефилд и останалите селища на Павонис Монс вече бяха в ръцете на марсианските революционери. Но космическият елеватор и постройките в съседство с основата му не бяха, и точно там бе проблемът. Революционните отряди в Павонис се състояха главно от зле екипирани „милиционери“ и рядко действаха заедно. Това, което бяха постигнали досега, се дължеше най-вече на множество странични фактори — изненадата, контролът върху пространството, две-три стратегически победи, подкрепата на огромно мнозинство от жители на Марс, нежеланието на „Транзишънъл Оторити“ да стреля срещу цивилни, дори когато последните вдигаха масови демонстрации по улиците. В резултат силите за сигурност на „Транзишънъл Оторити“ се бяха видели принудени да се съберат от целия Марс и да се прегрупират в Шефилд. Повечето от тях вече бяха в кабинките на елеватора на път към Кларк — астероида-баласт и космическа станция на върха на елеватора. Останалите се бяха наблъскали в сградите около основата му, така наречената Муфа. Там бяха станциите за поддръжка на елеватора, промишлените складове, общежитията, общите спални и ресторантите, обслужващи персонала на порта.

— Това май ще се окаже полезно — каза Иришка, — понеже те са пресовани там като боклук в боклукомелачка. Ако нямаха храна и подслон, може би щяха да се опитат да пробият обръча. Но дори и сега, когато нещата са напрегнати въпреки всичко, там долу може да се живее.

По някакъв начин това напомняше за ситуацията, която току-що бяха разрешили в Бъроуз, помисли си Ан. И то я бяха разрешили по блестящ начин. И тук само с едно-две действия всичко се подреждаше идеално — „Транзишънъл Оторити“ евакуирани на Земята, кабелът смъкнат долу, връзката на Марс със Земята напълно унищожена. А всеки опит да бъде изграден нов кабел щеше да бъде пресечен още в зародиш през необходимите за целта десет години строеж в орбита.

Така че Иришка ги преведе през бъркотията на Източен Павонис. Малкият им керван стигна до ръба на калдера, където паркираха ровърите. На юг, в западния край на Шефилд, едва-едва се виждаше кабелът на елеватора — почти невидима черта, разкрила само няколко от своите общо 24 000 километра. Почти невидима черта, но въпреки всичко съществуването й определяше всеки техен ход, всяка дискусия… почти всяка тяхна мисъл бе насочена към тази черна нишка, която ги свързваше със Земята.

Щом се установиха в лагера, Ан се обади по гривната си на Питър, своя син. Той бе един от водачите на революцията в Тарсис и бе ръководил кампанията срещу „Транзишънъл Оторити“, изтикала силите им за сигурност в сградите около Муфата. Качествена победа, направила Питър един от героите на предния месец.