Ким Робинсън - Синият Марс

— Нищо не стана. Системите за защита на кабела ги обезвредиха. Вече има доста техника по него и силите за сигурност вероятно са щастливи, че могат да я използват за последно. Само че сега червените се местят от Шефилд на запад, а силите на ООН от Кларк бомбардират местата, откъдето първо изстреляха ракети, към Аскреус, и освен това заплашват да бомбардират всички въоръжени групи тук долу. Точно това искат. И понеже червените очевидно смятат, че ще стане като в Бъроуз, насилват ситуацията. Затова дойдох при теб. Виж, Ан, знам, че сме се чепкали много пъти. Не съм била много, ъ-ъ-ъ, търпелива, само че това вече е прекалено. Всичко може да се провали в последната минута — ООН може да реши, че тук цари анархия и да дойдат от Земята, за да ни превземат отново.

— Къде са сега? — изграчи Ан. Тя облече панталона си и тръгна към тоалетната. Надя я последва и влезе заедно с нея. Поредната изненада: в Андърхил това беше нещо нормално между тях, само че бе минало доста време от последния път, когато Надя бе влязла заедно с нея в банята, говорейки разгорещено, докато Ан си миеше зъбите или пишкаше.

— Все още са в Ластфлоу, само че сега разрушиха линията около ръба и тази към Кайро. Вече се бият в западната част на Шефилд и около Муфата. Червени срещу зелени.

— Да де, да.

— Е, ще поговориш ли с червените, ще се помъчиш ли да ги спреш?

Ан внезапно бе обзета от бяс.

— Ти ги докара до това! — изкрещя тя в лицето на Надя, която се отдръпна, уплашена и се блъсна във вратата на банята. Ан стана от тоалетната чиния, дръпна панталона си нагоре и тръгна към Надя, като продължаваше да крещи: — Ти и тъпото ти тераформиране. Всичко опираше винаги до зелени, зелени, зелени — нито намек за компромис! Това е твоя грешка, също колкото и тяхна!

— Може и да е така — измънка Надя. Очевидно бе, че изобщо не я е грижа за това — всичко беше минало и нямаше значение. Тя го отмахна настрани и продължи да настоява на своето: — Поне ще се опиташ ли?

Ан се втренчи в старата си приятелка. В този момент беше почти красива от гняв, изцяло съсредоточена и жива.

— Ще направя каквото мога — въздъхна тя. — Но от това, което ми разказа, май вече е прекалено късно.

Естествено, че беше прекалено късно. Лагерът на ровърите, в който бе отседнала Ан, бе изоставен и когато тя направи опит да се свърже по гривната си с някого наоколо, не получи отговор. Затова остави Надя и останалите да чакат в складовия комплекс и подкара ровъра си към Ластфлоу, надявайки се да намери там някой от лидерите на червените. Но и Ластфлоу бе напуснат от червените и никой от местните не знаеше къде са отишли. Хората гледаха телевизия по гарите и витрините на кафенетата, но когато Ан се загледа, не видя никакви новини за битката, дори и по Мангалавид. В мрачното й настроение започна да се промъква чувство на отчаяние. Искаше да направи нещо, но не знаеше как. Опита отново връзка по гривната и за нейна изненада Касей отговори на тяхната частна честота. Лицето му на малкото екранче изглеждаше досущ като това на Джон Буун. Ан така се смути, че не чу какво каза той в началото. Изглеждаше толкова щастлив — като един оживял Джон!

— … да правим с това — казваше й той в момента. Ан се зачуди дали го е питала нещо. — Ако не направим нещо, те ще разкъсат този свят на части.

— Трябва да водим преговори в рамките на дискусия, Касей, в противен случай ще започнем гражданска война.

— Ние сме малцинство, Ан. На дискусиите никой не зачита малцинствата.

— Не е точно така. А дори да решим да останем в активна опозиция, никъде не е казано, че това трябва да стане точно тук и сега. Едва ли има нужда марсианци да убиват марсианци.

— Те не са марсианци. — В погледа му премина някакъв проблясък. Изразът й напомни за Хироко — отдалечена от простосмъртния свят. В това отношение той изобщо не приличаше на Джон. Най-лошото от двамата родители. С други думи, имаха си нов пророк, който говори на изцяло нов език.

— Къде си сега?

— Западен Шефилд.

— И какво смяташ да правиш?

— Да превзема Муфата и да разруша кабела след това. Ние сме тези, които имат и оръжия, и опит. Не мисля, че ще е особено трудно.

— Не си успял първия път.

— Беше прекалено наивно. Сега просто ще го прережем.

— Не мисля, че това е начинът.

— Ще свърши работа.

— Касей, според мен трябва да се договорим със зелените.

Той поклати глава. Беше нетърпелив, отвратен от това, че си бе изпуснал нервите заради нея.

— След като свършим с кабела, тогава. Виж какво, Ан, трябва да вървя. Стой далеч от линията на падането.