Свобода Бъчварова: Приключенията на Фильо и Макензен

— Значи оттук… — каза бай Тома, като направи широк кръг с ръка. — А ония мислят, че оттука… — И смигна многозначително. — И докато тия чакат оттука, ние идваме оттука и…???

Сега той вдигна вежди и с питащо изражение млъкна. Но всичко беше ясно! Зарзаватчията бай Андон направи своя тик, а бай Димо каза:

— Тома, та значи и България?…

— Е, сега разбрахте ли ме? — каза бай Тома важно.

— Значи скоро? — пак попита невярващият Димо.

— Тия дни!

— Ама… руснаците вече идват ли? — попита наивно Фильо.

— Млък бре! — каза бай Тома, но не много сърдито. Той не криеше от никого огромните си знания по стратегия и особено от семейството си. Дълбоко в душата си Фильо го почиташе като голям военен теоретик и ако беше чел повече, нямаше да се поколебае да смята бай Тома за гениален хибрид между Клаузевиц и Молтке.

— Изпята им е песента! — каза бай Андон зарзаватчията.

Впрочем това вече не беше тайна за никого. Сега бай Тома прие отново деловия си вид.

— Ще отнесеш тая куртка на онова… — но се спря навреме и отсече: — на полковника!

Откачи от закачалката един мундир и го помириса.

— Мирише на пор — каза той и поднесе куртката към носа на бай Андон зарзаватчията.

Последният направи гримаса на отвращение, но, неясно защо, Фильо се сметна обиден. Взе намусен куртката и застана на вратата.

— Айде, пръждосвай се! — каза бай Тома.

— Ще дадеш ли два лева? — делово попита Фильо.

Бай Тома избухна. Вдигна големия железен аршин, но Фильо отвори вратата и вече беше на свобода. Все пак се върна и извика на разбеснелия се бай Тома:

— Ще видиш, ще видиш!…

Бай Тома искаше да хвърли аршина, но бай Димо го задържа. Фильо тресна вратата в знак на протест. Кучето, което го чакаше на вратата, скочи върху него от радост. Макензен беше предпочел витрината на сладкарницата пред военната лекция на бай Тома и с въздишка се оттегли, когато видя Фильо. А той държеше в ръка куртката на полковника и си хапеше устните от яд. Двамата мълчаливо се спряха пред витрината на бай Димо.

— Да имах тая пушка!… — каза Фильо, като погледът му изпи едно мечкарско шишане.

— На мене — това! — каза Макензен. Той си беше избрал един карадаг — огромен пищов със сребърна дръжка, стара комитска направа.

Най-после се запътиха към търговската улица на града. Започнаха любимата си игра. Заставаха пред витрината на някой магазин и си избираха вещи с думите: „Това на мен!“, а следващият казваше: „А това на мен!“, после в скоропоговорка: „На мене“, „На мене“, и накрая Макензен, като нарочно силно заекваше, е широк жест заключаваше: „Всичко на мене!“ Те си избираха шапки — предимно офицерски фуражки от, шапкарския магазин на евреина Буко, който обаче продаваше най-много каскети. По-нататък продължаваха да си избират пишещи машини от магазина на Шаламанов, рисувани ковьорчета с лебеди от магазин „Бело море“, лопати, вили, оглавници и коси от дюкяна на Градевски. Не се отказваха и от модерните пчелни кошери, тъй като бяха съвсем нови и рендосани. Харесаха си една маска, предназначена за пчелари. Фильо скромно си присвои и духалото за дим, но когато излязоха на площада и спряха пред сладкарницата „Шар планина“, където все пак имаше някои сладкиши, като ореховка, ашуре или нещо друго, Макензен така погледна Фильо, че той нищо не можа да проговори.

— И това на мене! — отряза Макензен, като посочи после и фурната на Мицо. Той беше винаги гладен и Фильо отчиташе тази негова слабост.

Продължиха за градската градина, където бяха най-хубавите къщи на града. Тук живееше буржоазията. Те спряха пред една желязна ограда. Пред портата стоеше файтон с два черни породисти коня. На капрата седеше войник. Двамата изчакаха да излезе полковникът — командирът, на полка — с червени лампази на бричовете. Той беше едър мъж и имаше синкаво-червеникаво от пиене и здраве лице. Сложи си сабята между краката, после нахлузи белите ръкавици и вдигна надменно глава с накривена фуражка. Файтонът потегли.

От отворената веранда на къщата се носеха звуците на пиано. Изпълняваше се доста посредствено „Фюр Елизе“ от Бетховен с много спирания и грешки, но Фильо и Макензен се считаха почти за професионални музиканти и знаеха мъките на инструмента, още повече, че се касаеше за пиано — нещо за тях като недосегаема мечта. Все пак влязоха в двора. Изкачиха стъпалата и позвъниха. Появи се едно девойче в селски дрехи, с огромни обувки на бос крак. Очевидно — слугинчето.

— Събуйте си обувките! — заповяда механично тя.