Свобода Бъчварова: Приключенията на Фильо и Макензен

Уличката на тяхната махала беше тясна, покрита с калдъръм. По дуварите на едноетажни и двуетажни къщички висяха низи тютюн, които се сушаха. Разхождаха се кокошки. Пробягна котка, подплашена от Томи, На края на уличката имаше кокетна къщичка е китен двор. Пред прозореца с дръпнати пердета бяха наредени много саксии. Едно момиче с дълбоки сини очи си беше подало главата навън. Слънцето блестеше в косата й и тя изглеждаше като златен ореол на икона. Когато минаваха отдолу, Фильо и Макензен се спряха и казаха едновременно:

— Добър ден, учителке…

— О, момчета, отдавна не съм ви виждала… — каза смутено момичето. — Как е стрина Мария?

— Добре е — отвърна Фильо. Чака да се върнат бате Венчо и бате Христо.

— Ама вие не идвате вече при стрина Мария… — каза Макензен.

Фильо го сбута да не говори. Момичето още повече се смути. В тоя момент от горния край на уличката се зададе конник. Това бе млад офицер с накривена наляво фуражка, седнал изправен като прът на красива английска кобила, която нарочно подмушкваше с шпорите, за да се разиграе. Офицерите със своите пелерини и саби бяха най-живописните и елегантни мъже в градчето, особено младите. Госпожиците лудееха по тях. А този офицер беше извънредно привлекателен. Тънък, строен, с мургаво лице и живи черни очи, с дълги гъсти мигли — беше наистина изящен и красив мъж. Елегантността му бе подчертана. Хубава куртка и брич от английско сукно, кафяви ръкавици и ездитен бич със сребърна дръжка. Беше адютант на полка. Той бавно мина край прозореца, като за момент спря коня и отдаде чест. Девойката, цялата изчервена, му кимна с глава.

Учителката Виолета минаваше за красавицата на града, макар да беше от скромно семейство. Майка й шиеше в, къщи дамско бельо, а баща й боядисваше къщите. Но като излезеше Виолета на улицата, със своя вроден чар привличаше погледите на всички. Всеки се заглеждаше в нежната й гъвкава фигура, в светлите й като коприна коси и в дълбоките й сини очи.

Офицерът живееше чак към гарата, но, кой знае защо, минаваше всяка сутрин край прозореца на учителката, домът на която бе на съвсем противоположния край на градчето и, разбира се, не по пътя за казармата. Пред очите на децата се разиграваше една от тия падаш, провинциални истории, понякога толкова силни, като трагедиите на Шекспир…

Конникът отмина. Фильо и Макензен тръгнаха, придружени от Томи.

— Филипе — извика след него момичето, — почакай… — и бързо изтича на улицата. Тя беше развълнувана. — Кажи на стрина Мария, че не мога да дойда, не мога… — и изведнъж заплака. После го хвана за ръкава на ризата. — Не, нищо не й казвай, моля ти се…

— Бъдете спокойна, учителке…

Девойката се прибра. Двамата вървяха замислени.

— Аз знам защо плаче… — каза Макензен.

— Така ли? Да мълчиш, чу ли? Това не е наша работа!…

Двете момчета и кучето излязоха на единствената павирана улица в градчето, носеща претенциозното название „Цар Борис III“. Спряха на отсрещния тротоар, откъдето добре се виждаха помещенията на клуба „Бранник“. Не без известна завист се зазяпаха във втората зала, където двама бранници играеха пинг-понг, а други пи наблюдаваха. Но отношенията между бранниците и двете момчета бяха доста влошени. Още в началото, когато се образува организацията в градчето, и двамата искаха да се запишат в редовете на невръстните й привърженици, носещи названието „Орле“. Цялата работа се състоеше в униформата и ножа отстрани на колана. А униформата в ония бедни години, когато нямаше парче плат за панталони (а за обувки и да не говорим), беше нещо, което действуваше на детските сърца. Но Фильо не влезе в „Бранник“ и не стана „орле“ по две причини. Първо, заради баща му бай Тома. Стар участник в Септемврийското въстание, той бе ял бой от властта по всички места, където се упражнява това „човеколюбиво“ занятие — и в казармите, и в двата полицейски участъка, и в пожарната команда дори. Фильо знаеше, че омразата му към властта стигаше до планински размери и можеше да отнесе голям пердах. Бай Тома се изказа решително, че „Бранник“ не е организация за свестни хора!… Второ, дори организацията да беше най-благородната, Фильо нямаше пари да плати униформата. Бай Мицо също нямаше пари, но и да намереше отнякъде, би ги вложил в по-свястно дело, като под това разбираше пиенето на ракия. Имаше още една причина, която отдалечаваше и Макензен от фигурата на „орле“. Той беше израсъл под закрилата на православната църква. Беше неин храненик и бай Мицо се хвалеше, че от сина му ще стане най-малко владика, а може би и епископ… Но, кой знае защо, между църквата и „Бранник“ в градчето работите не бяха много добри. Като резултат от всичко това Фильо и Макензен бяха върли противници на фашистката организация. Но бранниците имаха пинг-понг, ски, флоберови пушки, копия, дискове, а Фильо и Макензен нямаха нищо такова. И сега, след като оставиха Томи на пост, те внимателно пресякоха улицата и застанаха пред първата витрина на клуба, където се помещаваше щабът. Командирът на бранниците — мъж с мустаци и лице, ненабраздено от каквато и да е мисъл, се разхождаше напред-назад и диктуваше поредната диспозиция. Едно момиче в бранническа униформа пишеше с два пръста речта, но писането никак не вървеше, защото често прекъсваха и се караха.