Свобода Бъчварова: Приключенията на Фильо и Макензен

Аз мисля, че всяко дете е единствено на света! Няма досущ еднакви деца. И всяко детство е единствено на света! Затова всяко детство може да послужи поне за един роман най-малко. Освен това детето има някои качества, които възрастните за съжаление ги нямат. То е чисто по душа и не знае зло. Затова спомените от детството са тия, които ни поддържат по-нататък в нашия път и преди всичко добрият спомен! Даже един да бъде в детството ти, можеш да станеш истински човек!…

И така, да не забравяме никога детството си, да не забравяме никога добрите спомени от него!

Да живеят децата!

Свобода Бъчварова

Слънцето още не се бе показало зад високия хълм над града, но животът бе започнал. Първо се обадиха петлите, после кокошките, кравите, конете, кучетата… А някъде отдалеч се носеше квиченето на свиня, която, като най-невъздържана, напомняше на човека — господар на вселената, — че е поел грижата за животинското царство. Ако не възпитанието, то поне изхранването му.

Дворът беше причудлив. Неправилният му трапец напомняше манастир. От едната страна се извисяваше голяма триетажна къща — дървена, с дълги балкони. Беше доста изкривена, но все още запазваше равновесие като кулата в Пиза. Следваха ниски бараки с неясно предназначение, после още една къщичка и до нея голям обор с плевня. Няколко крачки ги деляха от огромната порта, през която свободно можеше да мине влак. До нея имаше навес с огнище и наредени дърва. По балконите на голямата къща се вееше бельото на обитателите, полюшвано от вятъра като знамена на крайцер, тръгнал на официално посещение в чужда страна. Съдейки по количеството на тия знамена, можеше да се предположи, че екипажът е твърде многоброен, а качеството на бельото и разноцветните кръпки по него издаваха, че обитателите не принадлежат към френския двор, а са като по-голямата част от човечеството.

До конюшнята стоеше стар файтон, боядисан в черно, с нарисувани по него яркочервени екзотични цветя, каквито ботаниците още не бяха открили на планетата. В средата на двора имаше чешма с голямо корито.

Горе, на третия етаж на балкона, се появи между бельото една лъскава медна флигорна. Звуците огласиха отначало двора, а после целия град. Това бяха бодри, чисти и ясни звуци от „Жигата“ на Леополд Моцарт. След миг се появи фигурата на едно момче по фланелка, на около дванайсет години. Беше слабо, със скулесто мургаво лице, с живи черни очи. Още неизкарал пасажа, откъм двора се прибавиха звуците на бас-флигорната, изпълняваща втората партия на „Жигата“. А след това, зад файтона, се подаде и изпълнителят — едно дебело момче с врат на новобранец, с добродушно лице и кротък поглед на овчарско куче. Двамата изкараха докрай „Жигата“, след това едното от балкона извика силно:

— Макензе-е-е-н!…

А този отдолу отвърна:

— Фильо-о-о!…

Така се казваха момчетата. Но за съжаление само те в града се наричаха помежду си така. Останалите деца си ги кръщаваха по свой начин. На Фильо викаха Тангото — по фирмата на бащината му кърпачница. А с Макензен беше направо трагедия!… Едни му казваха Макето, други — Бакъртепе, заради едрия му ръст, но последните бяха по-малко и го казваха тихо, зад гърба му, защото последствията не бяха от най-приятните…

Странни са пътищата, по които хората добиват своите имена, без да са виновни. Родителите определят името, сякаш правят заклинание да накарат съдбата да изпълни техните несбъднати желания. Затова до ден-днешен, а и в бъдеще ще се скитат по българската земя лирични герои като Ромео и Юлиян, смели пожарникари като Пламен и Огнян, хайдути като Чавдар или военачалници като Наполеон. Но всяко име има и причина. Така беше и с името Макензен. Баща му, старият македонски комита, се бил през Първата световна война на фронта в Добруджа и стигнал с войските чак до Букурещ, откъдето беше донесъл една сребърна лъжица и едно голямо огледало — двата най-ценни предмета в домакинството. Там, в Букурещ, се наложило да вози на файтон главнокомандуващия австро-германските части фелдмаршал Август фон Макензен, за когото беше запазил неизличим спомен за едър, здрав и, както сам се изразяваше, сербез човек с най-хубавите мъжки мустаци и който знае да пие! Затова младият Макензен трябваше да носи на гърба си славата на своя предшественик, която смазваше все още неукрепналите му плещи.

Момчето, наречено Фильо, бързо изтича по стълбите надолу. Посрещна го едрият Макензен и почна да се върти около него. Зад файтона с лай изскочи голямо куче вълча порода. То се изправи на крака, за да близне лицата на двете момчета.