Борис Акунин: Извънкласно четене

Флейтите монотонно свиреха строевата мелодия, барабаните биеха както им падне, а момчетата с лъжиците дори не бяха извадили кленовите си инструменти.

Павлина накара кочияша да спре и повика с пръст офицера.

— Господин военен началник, вашите музиканти могат ли да свирят „До реката ще отида“?

— Но как, госпожо — отвърна поруменелият от студа офицер, който с удоволствие гледаше красивата дама. — Новото съчинение на господин Нелединский-Мелецкий, цяла Москва го пее.

И запя звънливо, прочувствено:

— Тогава нека я изсвирят — помоли Павлина. — И ако се постараят, ще има водка за цялата рота.

— А за мен какво? — с интимен тон попита подофицерът.

От дъното на каретата понечи да се надигне суровият Данила, но графинята го побутна в гърдите, в смисъл: там стой.

— А за вас целувка — обеща тя. — Въздушна.

— Бива!

Офицерът се обърна към музикантите:

— Ей вие, мухи сънливи! Стига сте жужали. Хайде, „Речицата!“ Ама живо, радостно! Госпожата дава пиячка. Едно, две, три! Ей, флейтите, започни!

И флейтите чисто, проникновено засвириха сърцераздирателен валс, оплакващ воините, паднали в една далечна, отдавна забравена война.

Едва ли някога това малко, наскоро възродено от запустението гробище в Подмосковието е виждало подобно погребение, освен може би през 1812 година, когато тук са били погребвани воините, починали от раните си след Бородинската битка. Много е възможно някъде тук, в една от братските могили на онези, „чиито имена Ти, Господи, знаеш“, да е бил погребан и далечният прадядо на Николас, младият професор от Московския университет Самсон Фандорин, записал се в опълчението и безследно изчезнал в операцията при Шевардинския редут.

Само че и тогава, преди два века, едва ли в църквата е могло да се събере толкова бляскаво общество — траурните мелодии да се изпълняват от секстет със световно име, а по спретнатите пътечки между грижливо реставрираните и още по-разкошните нови надгробни плочи да стоят една до друга толкова много красиви и прочути жени. Е, имаше и мъже, но прекрасният (не в учтивото, а в най-буквалното значение на думата) пол явно преобладаваше. Редките снежинки бавно се спускаха от опечаленото небе, за да кацнат ефектно върху някоя самурена яка или да се стопят върху някоя добре поддържана, мокра от сълзи буза.

Вдовицата я нямаше, пък и не можеше да я има. Първо, защото от специалното отделение на психиатричната болница не пускат никого, дори на погребението на собствения съпруг. И второ, защото убиецът няма работа пред прясно изкопания гроб на жертвата си.

Съболезнованията приемаше дъщерята, която бе и наследничка на покойния. Дребната девойка със строго бледо лице стоеше пред обсипания със скъпи цветя ковчег от палисандър и със сериозно изражение на лицето слушаше какво й нашепват хлипащите хубавици. На едни отговаряше нещо, на други просто кимаше. Съболезнованията бяха дълги, така че пред девойката се бе строила цяла дълга опашка.

Отвред се чуваха звуци на ридания — от сдържано трагични до откровено истерични.

Знае се, че внезапната и особено драматично внезапната смърт винаги вълнува въображението по-силно, отколкото тихата кончина, а покойният напусна този свят по извънредно ефектен начин: любимата ти жена да ти пререже със скалпел гърлото, докато спиш — такова нещо не се случва всеки ден. Но само състраданието към без време секналия чужд живот не може да предизвика такава буря от скръб. Толкова неистово човек оплаква само себе си, мислеше си Николас, който стоеше последен в траурната върволица.

Той беше дошъл на печалната церемония, кажи-речи, нелегално — излъга жена си, че отива в Шереметиево да посреща Валя Глен, който в клиниката във Флорида се сдобил с нов нос, още по-хубав от предишния. Ако Алтън знаеше за погребението, тя сигурно щеше да дойде на гробището, но не за да сложи цветя на гроба, а за да плюе в ковчега. Като нищо…

Все пак опашката напредваше. Към дъщерята на умрелия се приближи дамата преди Фандорин. Тя свали тъмните си очила и той позна всенародно обожаваната естрадна певица.

— Мирандочка, миличка — хлипаше дивата, — истина ли е? Наистина ли сте намерили? Слънчице, ще падна на колене, честна дума!

— Само не тук, моля ви! — отвърна младото създание.

— Да, да, разбира се! — С разтреперана ръка певицата докосна лакътя на момичето. — Нищо няма да пожаля… Нали ме разбирате? Ако препаратите не са достатъчни за всички, аз ще платя най-много. Мирандочка, Миранда Миратовна!