Борис Акунин: Извънкласно четене

Закани му се с юмрук и — обратно в къщата. Мина съвсем близо край мен, но аз се бях скрил зад дърварника и той не ме забеляза.

Ах, мили ми приятелю, какво ставаше в този миг в душата ми, не мога да ти опиша. Да не би да говорят за Дмитрий? Да не би ти да си изгорял при пожар? Че какъв пожар?

Но нямах много време да се терзая. Моят компаньон от масата вече се качва в шейната, с която е пристигнал Маслов, и тръгва. Иди го търси после в нощта!

Втурнах се към полицейската тройка. Слава на Разума, моите мързеливци не бяха разпрегнали конете, а само им бяха увесили по торба с овес.

Викам на водача на впряга: „Напред, мили Equus, не ме предавай!“

Препускам по пътя в непрогледен мрак, самият аз не знам накъде. Щом стана дума за отец, монаси, значи Дрон трябва да отиде в някакъв манастир. Може би във Възкресенския, иначе именувания Нов Йерусалимски? Той май е някъде наблизо.

Трийсет години не бях се молил, смятайки това занимание срамно за достойнството ми суеверие, но сега нямаше как: Господи, казвам, дето те няма, направи така, че проклетият Дрон да не свърне нанякъде.

Гледам — напред нещо се чернее. Шибнах конете — той е! Рикалов!

Пътува с шейната и там при него отзад някакъв вързоп в рогозка и вързан с въже. Дълъг към аршин и половина, точно колкото е високо скъпото на сърцето ми същество.

И в този миг едва не изгубих всичко човешко. Напусна ме Разумът, прокуден от зверска ярост. Подозирам, че дори устата ми е изригнала нещо като ръмжене и съм се озъбил. Заклех се в себе си, че ако в този вързоп са твоите останки, най-напред ще се върна в станцията и ще пребия Маслов до смърт, а после ще намеря Еремей Метастазио и също ще го убия. Защото още не знаех, че италианецът не е Великият маг!

О, колко несигурна е клетката, в която Разумът и Достойнството затварят дивия хищник, скрит в душата ни! Едва не се превърнах в чудовище!

При тия думи Фондорин потръпна и замълча.

— И какво стана после? — подкани го да продължи Митя. — Настигнахте го и го халосахте по главата ли?

— Защо без нужда да прибягвам до насилие? Макар почти да не бях на себе си, все пак не забравях, че човекът на име Дрон Рикалов все още с нищо не е виновен пред мен. Защо да не се опитам да използвам Добрата Дума?

Изравних се с него и викам: „Случайно подслушах разговора ви с онзи господин. Наистина ли карате трупа на някакво дете, което да погребете?“

Дрон се изненада от появата ми, а още повече от въпроса, но не заподозря нищо опасно. „Вярно е, казва. Само че тая работа е секретна, така че трайте си.“

„А защо не ми продадете това тяло?“ питам го аз.

Той спря конете и се изблещи насреща ми. „За какво?“ — пита.

„Аз съм лекар, много ми трябва за анатомични упражнения. Щедро ще ви платя.“

„Ако ви го продам, какво ще погреба?“

Аха, мисля си. Май ще се споразумеем. „Нали няма да отваряте вързопа? Ще извадите от него мъртвеца и на негово място ще сложите пръст или съчки. Хем за вас, хем за мен ще има полза.“

Приятелят ми Дрон се колебае. „Но това дете е цялото обгоряло. За какво ви е въглен?“

„За нищо, отговарям. На мен ми трябва гръбнакът, той нали не е изгорял?“

И усещам, че поради болката в сърцето търпението ми започва да се изчерпва. Ей, мисля си, ако продължаваш да ми се правиш на важен, ей сега ще те съборя от шейната и ще си го взема без пари.

И тогава Рикалов взе, та ме попита: „Че колко ще ми платите?“

„Десет жълтици.“

Той само дето не подскочи за колко пари става дума, но все пак се сети да каже: „Моят генерал знаете ли го какъв е. Ако работата се разчуе, свършено е с мен“.

„Как ще се разчуе? Ще заровят вързопа и край. Добре де, двайсет жълтици.“

Беше го страх да те продаде и за двайсет жълтици. Често чуваме хората да се оплакват, че у нас в Русия много се краде и всеки чиновник взема рушвет. Аз самият често съм негодувал по този повод. Но ако се замислим, какво е рушветът в една страна, където законите са несъвършени, а свободата е погазена? Очовечаване на безчовечието — това е. Където в законовите постановки разумността накуцва, веднага се появява някоя патерица във вид на подкуп и оправя тая дисхармония. Без такава смазка сухите и груби воденични камъни, където се извършва въртенето на нашето общество, отдавна да са се пропукали и да са станали на прах. Не е справедливо, ще речеш. Съгласен съм. Но все пак парите са по-безпристрастни и човечни от произвола и насилието, защото…

— Данила Ларионович! — примоли се Митя. — Не се разсейвайте де! Какво стана после? И откъде имахте цели двайсет жълтици?