Наистина беше Лепьошкинската пощенска станция, единственият остров на бодърстване сред задрямалата равнина. В общата зала бяха насядали каруцари и обикновени пътници, те пиеха гореща медовина, а някои — и по-силни напитки. Взех за моите стражи — Федка и Семьон, по едно шише, после по още едно.
Те започнаха да пият и да си приказват, аз не ги слушах, а все въздишах и да си призная, неведнъж бършех от очите си горчивите сълзи.
По едно време Семьон казва, но по-високо от преди: „Гледай, Федя. Виждаш ли онзи човек в ъгъла, оня, смуглия. Пие гол чай и попоглежда към нашето шише. Та това е Дрон Рикалов! По времето на Архаров Николай Петрович беше при нас плац-сержант. Никой не можеше да бие с камшика по-добре от него. Точно затова го повишиха. Сега служел в Питер, в Секретната експедиция, чак дотам се е издигнал.“ Трепнах, защото си спомних за Маслов. Ехе, казвам си, та тоя майстор на боя сигурно е пристигнал с оня подлец. „Покани, казвам, познатия си. Да седне при нас, пък аз ще поръчам да донесат още едно шише.“ И аз не знам кое ме подтикна към тая маневра — сигурно желанието да се разсея от горчиво-сърдечните мисли. Та идва на масата въпросният Дрон и сяда. Семьон не му каза, че съм арестант, ами че съм техният щатен лекар и добър човек. Както и сега, аз бях с полицейската наметка, затова не пробудих у Рикалов никакви съмнения. Предложихме му да пийне. Той се поколеба малко — че бил на служба, но не се дърпа много. Пи — и втора, и четвърта, и шеста. Моите Семьон и Фьодор омекнаха, взеха да удрят глави в масата. Аз обаче не пия, само се правя. Някъде след десетата чаша Рикалов ми се похвали, че е пристигнал заедно с един голям човек, но с кой точно и за какво, нямало да ми каже, защото не било моя работа, ама човекът бил много важен генерал и работата му била много тайна. А той, Дрон Савич, също не бил вчерашен и бил от големите началници, а не като едно време в Москва. Имал четирима подчинени, които сега били в яхъра, при конете. И той също трябвало да е там, така му било наредено, но решил да се отбие да се стопли с един чай. Аз му доливам още и го питам: „Че каква секретна работа може да има на село? Нещо ви е послъгал генералът. Дошъл е по лична работа и не ви казва цялата истина. То се знае.“ Нарочно му казвам така, за да го подразня. И какво мислиш? Той удари с юмрук по масата. „На мен негово превъзходителство винаги ми казва цялата истина! Затова Рикалов е неговият най-верен човек.“ Нищо не му отговорих, само стиснах устни, в смисъл: дрън-дрън. Когато някой е пийнал, особено ако е свадлив по природа, подобно недоверие му действа по-лошо от остър нож.
Та Рикалов не издържа. „Добре, казва, работата е секретна, но щом сте полицейски лекар, значи сте давали клетва и можете да пазите тайна. Търсим едно момче. Не знам какво е сторило, няма да лъжа, но независимо от детските си години това момче е отявлен злодей и държавен престъпник от най-висока степен. Инак щеше ли Прохор Иванич да тръгне сам на стотици версти да си търси белята?“
Можеш да си представиш как отекнаха тия думи в мен. Но тъкмо да продължа да разпитвам човека за поръчки на Маслов, когато изведнъж вратата се отваря и се подава като свинска зурла някакъв господин с черна перука, каквито вече не се носят. Завъртя очи насам-натам, зърна моя Дрон, приближи се и го докосна по рамото. Аха, мисля си, това сигурно е лично негово превъзходителство началникът на Секретната експедиция. Погледна ме бегло, изобщо не ме удостои с вниманието си. Какво е за него Данила Фондорин? Не жив човек, не някое по-специално лице, а фамилия в протокола сред останалите подобни. Да си призная, изкушавах се да взема от масата шишето и да направя на тайния съветник Маслов дупка в черепната кутия. Но ме спряха две съображения. Първо, подобна постъпка е по-уместна за дивак, отколкото за човек цивилизован. И второ, което е по-важно, трябваше да науча дали моят скъпоценен приятел Дмитрий не е сполетян от някоя нова беда.
Маслов не каза на помощника си нито дума, само го повика с пръст и веднага излезе. Рикалов скочи, едва не обърна масата, толкова бързаше да настигне началника си.
Аз, разбира се, изчаках съвсем малко и го последвах.
Навън нямаше жива душа, валеше сняг и беше тъмно. Но оттатък пътя виждам две фигури. Прокраднах се и слушам. Благодетелката Природа бе решила да стори тъй, че вятърът да духа към мен, затова, намирайки се доста далеч, можех да чуя почти всяка дума, а каквото не дочух — лесно да отгатна.
Е, отначало не всичко ми беше ясно, защото до мен долетя само краят на изреченото: „… И готово — каза Маслов. — Ще потърсиш отец иконома, той се казва Ипатий. Ще му предадеш от мен ето тази бележка. И ще допълниш: той е дете, дворянски син. Изгорял е при пожар. Вече е опят в черквата, молитвата му е прочетена. Няма нужда от ковчег, нека го заровят така. Ипатий ще ти даде монаси да изкопаят гроба. Ще изчакаш да го заровят и се връщаш веднага. Аз ще съм тук в стаята, ще си почина. Заслужил съм. А за твоето пиянство ще си говорим после. Внимавай, Дрон!“
Читать дальше