Борис Акунин: Извънкласно четене

— Самсон — поправи го Фондорин-младши.

— Държавническата мъдрост, синко, се състои не в това да плаваш срещу вятъра, а в това — навреме да опънеш платното си по него. За разлика от своя родител, августейшият Внук е рожба на новото време и на новите стремежи. Значи той ще царува било по-рано, било по-късно. Маслов и Метастазио нека се суетят и коварстват колкото си искат, като си въобразяват, че ще променят хода на историята, но…

Зън-зън-зън чуваше се отпред сребърен звън на звънчета, който наближаваше с всеки миг.

Срещу тройката по белия път се носеше бяла карета с плазове с впряг от шест бели коня — сякаш самата Царица зима бе тръгнала да оглежда владенията си.

— Mon pere, отбийте — прекъсна оратора Самсон, който не можа да измисли как да се обърне към новия си баща на руски — езикът му отказваше да произнесе думата „татко“. — Много са бързи. Да не ни връхлетят.

Фондорин дръпна юздите, обръщайки коня по-встрани.

Но чудната карета също спря.

Кочияшът се провикна от високата капра:

— Ей, войнико, къде ви е тук отбивката за селцето Осушителное? Дали не сме го отминали?

От прозорчето на колата надникна дамска главица със самурена шапка.

— Не Осушителное, а Утешителное, стюпид!

Данила нададе странен звук, нещо средно между стон и хлипане, а Самсон извика колкото му глас държи:

— Павлина!

Това, което последва, донякъде напомняше прочутата антична творба „Лаокоон и синовете му“, защото в кълбото от прегръдки, размахването на ръцете и бързото движение на целуващите се глави човек трудно можеше да разбере коя част от тялото на кого принадлежи. А с шума, който тази сцена вдигаше, тя можеше да си съперничи с финалната картина на пиесата „Триумф на добродетелта“, която покойният царски възпитаник Митридат бе гледал в театъра на Ермитажа — както и в „Триумфа“, всички възклицаваха, плачеха и ежеминутно благодаряха ту на Господ, ту на Разума.

Самсон направо скимтеше и дори не се опитваше да каже нещо членоразделно.

Данила дрънкаше какви ли не глупости:

— Знак отгоре… Още веднъж, само веднъж още… Благодаря ти, Разуме! Ах, сега и да умра… Какво щастие! Какво нещастие!

Само Павлина говореше разумно, но другите двама й пречеха — тя трябваше да целува ту големия, ту малкия.

— Почти цяла нощ не можах да мигна, сън не ме ловеше… Чувствам, че не мога! Грехота е, а не мога! По-добре да се обеся… Тръгнах да ви търся, Данила Ларионович, но ви нямаше! Слугите казват, че още снощи сте заминали с някакви униформени, с тройка. Сетих се, че сте тръгнали за Утешителное, няма закъде другаде… Заповядах да приготвят шейната. По пътя всичко премислих и всичко реших! Страхувах се само, че няма да ви намеря. Слава Богу, намерих ви! От какво толкова се уплашихме? От кого? От Платон Зуров, от неговото италианско нищожество? Глупости, много шум за нищо. Те там в Питер може и да са всесилни, но нашата държава благодарение на Господ е голяма. Колкото по-далеч от дворците, толкова по-свободен е човек. Да заминем накрай света, Данила. Оттатък Урал имам завод, остана от мъжа ми. На две хиляди версти е от Зимния, може и повече. Там Метастазио няма да ни намери, а ако дойде, бързо ще го сложиш на място. Княз Платон ще се поядосва малко и ще му мине, ще си намери друг обект, по-сговорчив от мене. Хайде да заминем, Данила. Ще живеем и ще се обичаме колкото е рекъл Господ. И Митюша ще вземем с нас. Само трябва да обясним на майка му и татко му, че е в името на неговото спасение.

— Няма нужда да им обяснявате! — извика Самсон, пленен от величието на тази простичка идея. Пък казват, че женският пол бил по-слаб по разум от мъжкия. — Ще дойда!

— Но аз съм твърде стар за вас — уплашено каза Фондорин.

— Влюбените винаги са на една възраст — назидателно отвърна графинята.

— Аз съм беден, нямам нищо.

— А тия думи са обидни. После ще ми искаш прошка за тях.

— И накрая — окончателно се смути Данила, — имам дете от предишната си женитба. Ето го пред вас. Търсих го и най-ненадейно го намерих.

Павлина озадачено премести поглед от Фондорин върху момчето и май се досети каква е работата.

— Това дете не е твое, а наше. И ако не се ожениш за майката на своя син, ще изгубиш правото да се наричаш почтен човек. Виж, в твоята жалка шейна то е съвсем премръзнало. Бързо в каретата, Митюша.

— Аз съм Самсоша — поправи я синът й.

Малко преди Драгомиловската застава настигнаха рота гренадири, които явно се връщаха от плаца. Отпред маршируваха барабанчиците, момчетата с дървените лъжици и флейтистите. Отстрани крачеше подофицерът — ротният капитан изглежда още не се бе събудил тази сутрин.