Борис Акунин - Турски гамбит

— Шшт! — изсъска вторият. — Идват!

Пред вратата на неугледната къщичка, гордо наричана „походен дворец“, застанаха четирима военни: императорът, главнокомандващият, престолонаследникът и румънският княз. Александър Николаевич носеше зимно униформено палто, Варя видя яркооранжево петънце на ефеса на сабята му — това трябва да бе прословутият темляк. Оркестърът подхвана тържествения Преображенски марш. Напред напето изскочи гвардейски полковник, отдаде чест и звънливият му, потръпващ от вълнение бас, отсечено занарежда:

— Ваше им-ператорско величество! Ра-азрешете от името на офицерите от вашия личен конвой да-а Ви преподнеса зла-атна сабя с надпис „За храброст“! За-а ознаменуване на съвместната ни бойна служба! Закупена е с лични пари на офицерите!

Единият от флигел-адютангите прошепна на Варя:

— Добре са го измислили. Браво!

Императорът прие подаръка, ръката му, облечена с ръкавица, отри една сълза.

— Благодаря, господа, благодаря. Трогнат съм. Всички ще получат по една сабя и от мен. Половин година от една бака, тъй да се каже…

Той не можа да довърши, само махна с ръка.

Всички наоколо трогнато заподсмърчаха, някой дори изхлипа, а Варя неочаквано видя Фандорин в тълпата висши чиновници, наредени досами стъпалата. Той пък как ли се е озовал там? Нищо и никакъв титулярен съветник. Но щом съзря до Ераст Петрович шефа на жандармите, всичко й се изясни. В края на краищата истинският герой в пленяването на турската армия е Фандорин. Ако не беше той, никой нямаше сега да провежда паради. Сигурно и него ще го наградят.

Ераст Петрович долови погледа на Варя и направи хипохондрична гримаса. Явно не споделяше всеобщото въодушевление.

След парада, докато Варя се забавляваше да отбива атаките на черноокия флигел-адютант, който все се опитваше да открие някакви общи познати в Петербург, Фандорин приближи и с лек поклон каза:

— Моля за извинение, господин п-полковник. Варвара Андреевна, императорът иска да ни види.

На вчерашното заседание на кабинета на министрите граф Бикънсфийлд 53внесе предложение да се изиска от Парламента извънреден кредит в размер на 6 милиона лири стерлинги за екипирането на експедиционен корпус, който спешно да бъде изпратен на Балканите, за да защити интересите на империята от прекомерните претенции на цар Александър. Предложението бе прието въпреки противопоставянето на министъра на външните работи лорд Дерби и министъра на колониите лорд Карнарвон, които се изказаха против пряката конфронтация с Русия. Двамата министри, останали в малцинство, подадоха до нейно величество молби за оставка. Реакцията на кралицата все още не е известна.

„Таймс“, (Лондон)

За парада, удостоен с височайше присъствие, Варя облече най-хубавите дрехи, с които разполагаше, тъй че като се имат предвид походните условия — нямаше да се черви пред императора заради облеклото си. Това беше първата мисъл, която й мина през главата, докато се оглеждаше. Бледолилава шапка с лента от моаре и воалетка, виолетова рокля за път с бродерии по корсета и къс шлейф, черни боти със седефени копчета. Скромно, без изхвърляне, но съвсем прилично — благодарение на магазините в Букурещ.

— Ще ни награждават ли? — попита тя Ераст Петрович по пътя.

Той също бе облечен най-официално: остър ръб на панталона, обущата лъснати до огледален блясък, в петлицата на идеално изгладения сюртук имаше някаква орденска лентичка. Не ще и дума, титулярният съветник изглеждаше много добре, само дето беше толкова млад.

— Едва ли.

— Защо? — учуди се Варя.

— Множко ще ни дойде — умислено отвърна Фандорин. — Още не са наградени всички г-генерали, докато дойде нашият ред…

— Но ако не бяхме ние… тоест, исках да кажа, ако не бяхте вие, Осман паша непременно щеше да пробие обсадата! Представяте ли си какво можеше да стане?

— П-представям си. Но след победа обикновено никой не мисли за такива неща. Не, тук мирише на политика, повярвайте на опита ми.

В „походния дворец“ имаше само шест стаи, затова функцията на приемна изпълняваха стъпалата, където се тълпяха десетина генерали и старши офицери, очакващи покана да се явят на височайшата аудиенция. Всички лица имаха някакъв глуповато-радостен израз — миришеше на ордени и повишения. Присъствуващите изгледаха Варя с разбираемо любопитство. Тя на свой ред надменно погледна над главите им към ниското зимно слънце. Нека си блъскат главата коя е тая млада дама с воалетката и защо е повикана на аудиенция.