Борис Акунин - Турски гамбит

„Дейли поуст“, (Лондон)

Един студен, крайно неприятен ден (сиво небе, леден дъждец, лепкава киша) Варя се завръщаше в разположението на щаба на армията с нарочно нает файтон. Беше изкарала цял месец на легло в Търновската инфекциозна военна болница и като нищо можеше и да умре от тоя тифус, както умряха мнозина, но й се размина. После още два месеца умираше от скука, докато чакаше да й порасне косата — все пак не можеше да се върне с гола-голеничка глава. Дяволската коса обаче растеше едва-едва, че и до сега едва набола стърчеше като бодли на таралеж. Изглеждаше крайно нелепо, но търпението й бе преляло — още една седмица безделие и Варя щеше да се побърка от стръмните улички на втръсналото й до болка градче.

Веднъж Петя бе успял да се измъкне и да я посети. Още го водеха следствен, но вече не лежеше в ареста и даваше дежурства — армията се разрастваше и шифровчиците бяха кът. Беше много променен: пуснал си рядка брадица, която ужасно не му отиваше, изпосталял и на всяка втора дума споменава ту Господа Бога, ту служението народно. Варя най-вече я беше стреснало, че при срещата им годеникът я целуна по челото. Сякаш покойница в ковчег! Толкова ли бе погрозняла?

Търновското шосе беше задръстено от обози и файтонът едва пълзеше, затова Варя като познавач на тия места нареди на файтонджията да свие по черния път, който водеше на юг, заобикаляйки лагера. По тоя начин пътят се удължаваше, но пак щяха да стигнат по-бързо.

По празния път кончето заприпка, пък и дъждът почти спря. Още час-два и ще си е у дома. Варя се изкиска. Ама че „у дома“. Във влажната палатка, брулена от всички ветрове на света!

След Ловеч из пътя взеха да се срещат самотни конници — предимно интенданти и ординарци, а не след дълго Варя видя и първия познат.

Длъгнеста фигура с бомбе и редингот, нескопосно яхнала посърнала рижа кобила — нямаше как да се припознае: Маклафлин! Варя изпита усещане за deja vu: по време на третата атака на Плевен тя по същия начин се връщаше в лагера и пак срещна ирландеца по пътя си. Само че тогава бе горещо, а сега е студено и външният й вид по онова време сигурно е бил по-добър.

Всъщност много добре стана, че първият, който ще я види, е тъкмо Маклафлин. Той е прям, простодушен човек, по неговата реакция може веднага да разбере струва ли си да се показва пред хора с такава коса или е по-добре да обръща коня. Пък може и да разкаже някакви новини…

Варя мъжествено свали шапчицата си и оголи позорния таралеж. Като ще е проверка, проверка да е.

— Мистър Маклафлин! — провикна се тя звънко, надигайки се от седалката, когато файтонът настигна кореспондента. — Ето ме и мен! Накъде сте се упътили?

Ирландецът се озърна и приповдигна бомбето си.

— О, мадмоазел Варя, много се радвам да ви видя в добро здраве. От хигиенни съображения ли са ви остригали така? Не може да ви познае човек.

Варя направо изстина.

— Страшилище, нали? — попита тя с отпаднал глас.

— Ни най-малко — побърза да я увери Маклафлин. — Но сега приличате на момче много повече, отколкото при първата ни среща.

— В една посока ли сме? — попита тя. — Качете се при мен, тъкмо ще си поприказваме. Че коня ви май хич го няма.

— Ужасна кранта. Някакъв драгунски жребец надул корема на моята Беси и сега е заприличала на бъчва. А щабният коняр Frolka не ме обича, тъй като аз принципно не давам подкупи (на което тук му се вика bakshish), затова винаги ми пробутва такива дръгливи коне. Кой знае от къде ги намира такива? А пък бързам по един крайно важен и секретен въпрос.

Маклафлин многозначително млъкна, но си личеше, че ще се пръсне от важност и тайнственост.

На фона на вечната сдържаност на албионеца всичко това беше необичайно, изглежда, журналистът наистина се бе докопал до нещо изключително.

— Че поседнете за малко — мазно рече Варя. — Дайте на горкото животно да си почине. Знаете ли, че си нося термос и пирожки със сладко. А в него има кафе с ром…

Маклафлин измъкна от джоба си часовник на сребърна верижка.

— Half past seven… another forty minutes to get there… All right an hour. It’ll be half past eight 49 — промърмори той на неразбираемото си наречие и въздъхна. — Добре, имам минутка време. Ще вървя с вас до разклона, а оттам ще свия към Петърница.

Той върза поводите на коня си за каляската, седна до Варя, глътна първата пирожка на една хапка, отхапа половината от втората и със задоволство сръбна горещо кафе от капачката.

— И какво ще правите в Петърница? — попита Варя между другото. — Пак имате среща с вашия плевенски осведомител, тъй ли?