Борис Акунин - Турски гамбит

— Че румънците участвали ли са в кръстоносни походи? — необмислено се зачуди Варя и й се наложи да изслуша цяла лекция за родословието на полковника, което, както се оказа, тръгвало от римския легат Лукан Мавриций Тул.

Междувременно каляската напусна територията на лагера и се спря в една рехава горичка. Под стар дъб се белееше маса, покрита с колосана покривка, а отгоре й бяха наредени такива вкусотии, че Варя моментално огладня. И френски сирена, и плодове, и пушена сьомга и розова шунка, и алени раци, а в сребърната кофичка уютно се гушеше бутилка „лафит“.

Все пак на Лукан трябваше да му се признаят някои предимства.

Когато вдигнаха първата чаша, отдалеч долетя приглушен гръм и сърцето на Варя се сви. Как можа да се забрави дотолкова! Започваше щурмът. Там сега падат убити, стенат ранени, а пък тя…

Варя засрамено бутна настрана фруктиерата с ранно изумрудено грозде и каза:

— Господи, дано само всичко мине по план.

Полковникът гаврътна чашата си на един дъх, тутакси я напълни отново и вметна, дъвчейки:

— Планът е наистина добър. Като личен представител на негово височество съм запознат и дори до известна степен участвах в съставянето му. Особено остроумен ми се вижда обходният маньовър под прикритието на хълмовете. Колоните на Шаховской и Веляминов настъпват срещу Плевен от изток. Малкият отряд на Соболев от юг отвлича вниманието на Осман паша. На картата изглежда много добре — Лукан отново пресуши чашата си. — Но войната, мадмоазел Варвара, не се води на хартия. Вашите сънародници нищичко няма да постигнат.

— Но защо? — ахна Варя.

Полковникът се усмихна и почука слепоочието си с показалец.

— Аз съм стратег, мадмоазел, и виждам повече от вашите генералщабни офицери. Ето тук — кимна той към своя планшет 39 — нося копието от рапорта си, който изпратих още вчера до княз Карол. Предсказвам пълно фиаско за руските войски и съм сигурен, че негово височество ще оцени по достойнство моята прозорливост. Вашите пълководци са твърде надменни и самоуверени, те надценяват своите войници и подценяват турските. Както и нас, румънските съюзници. Както и да е, след днешния урок царят сам ще поиска помощ от нас, ще видите.

Полковникът си отчупи солидно парче рокфор, а Варя окончателно изгуби настроение.

Мрачните предсказания на Лукан излязоха верни.

Привечер Варя и Фандорин бяха застанали край плевенското шосе, а покрай тях се точеше безкрайна върволица каруци с ранени. Още брояха загубите, но в лазарета казаха, че от строя са излезли най-малко седем хиляди души. Говореше се, че Соболев се бил отличил като предизвикал турците да контраатакуват неговите конници — ако не били неговите казаци, разгромът щял да бъде стократно по-голям. Голямо учудване бяха предизвикали турските артилеристи, демонстрирали дяволска точност с разстрела на руските колони още по време на марша, преди батальоните да успеят да се развърнат за атака.

Варя разправяше всичко това на Ераст Петрович, а той мълчеше. Не ставаше ясно дали е потресен или вече беше научил всичко.

Колоната спря — на една от талигите й падна колелото. Варя, която до този момент се опитваше да не се заглежда много-много в осакатените хора, неволно надзърна в килнатата каруца и хлъцна — бялналото се в рехавия летен сумрак лице на ранения офицер й се видя познато. Тя приближи и наистина позна полковник Саблин, един от редовните посетители на клуба. Беше в несвяст, лежеше неподвижно, покрит с окървавен шинел. Тялото му й се видя странно късо.

— Някой познат ли? — попита съпровождащият полковника фелдшер. — Снаряд му е отнесъл кратката, кажи го от корен. Нямал късмет, завалията.

Варя се запрепъва назад към Фандорин и конвулсивно захлипа.

Тя плака дълго, после сълзите и пресъхнаха, после се смрачи, захладня, а каруците с ранени не спираха да се точат.

— В клуба Лукан всички го имаха за глупак, а той май излезе по-умен от Криденер — рече Варя, понеже нямаше вече сили да мълчи.

Фандорин я погледна въпросително и тя поясни:

— Той ми каза още сутринта, че нищо няма да излезе от щурма. Диспозицията била добра, ама пълководците не ги бивало. И войниците също…

— Така ли го е казал? — попита Ераст Петрович. — Я гледай ти. Това променя…

Той се намръщи и не довърши мисълта си.

— Какво променя?

Мълчание.

— Какво променя? А?

Варя взеха да я хващат дяволите.

— Що за глупав навик! Да кажеш „а“, а да не кажеш „б“. Какво има, ще ми кажете ли в края на краищата?