Борис Акунин - Турски гамбит

Варя просто изумя от тая нечувана позиция, но Д’Евре и се притече на помощ.

— И все пак, щом в една страна е въведено избирателно право — каза той меко (разговорът, естествено, се водеше на френски), — не е справедливо да обиждаме цяла половина от човечеството, още повече по-добрата му половина.

Споменът за тия прекрасни думи предизвика усмивка, Варя се обърна настрани и се замисли за Д’Евре.

Слава Богу, Казанзаки най-сетне остави човека на мира. Кой е карал генерал Криденер да взема стратегически решения на базата на някакво интервю! Клетият Д’Евре съвсем се изтормози, постоянно се опитваше да се оправдава и обяснява пред куцо, кьораво и сакато. Такъв виновен и нещастен той дори повече се харесваше на Варя. Преди й изглеждаше малко самовлюбен, прекалено свикнал с всеобщото възхищение, и затова тя нарочно спазваше известна дистанция, но сега тая необходимост беше отпаднала и Варя се държеше с французина просто и мило. Беше приятен човек, весел за разлика от Ераст Петрович и знаеше страшно много — и за Турция, и за древния Изток, и за френската история. Къде ли не го бе отвеждала жаждата за приключения! А пък колко хубаво разказваше своите recits droles 34 — остроумно, живо, без никакво перчене. Варя обожаваше маниера на Д’Евре в отговор на някой неин въпрос да направи особена пауза, да се усмихне интригуващо и да произнесе с тайнствен вид: „Oh, c’est toute une histoir, madmoiselle“ 35. И за разлика от потайния Фандорин тутакси разказваше тая история.

Те най-често бяха весели, понякога страшни.

Варя особено добре си спомняше една от тях.

„Вие, мадмоазел Варя, се гневите на азиатците за тяхното пренебрежение към човешкия живот и сте напълно права (говореха за башибозушките зверства). Но това са диваци, варвари, които не са стигнали в развитието си по-далеч от някой тигър или крокодил. Аз пък ще ви опиша една сцена, която наблюдавах в най-цивилизованата от всички страни, Англия. О, това е цяла история… Британците толкова високо ценят човешкия живот, че смятат самоубийството за най-тежък грях и опитът да посегнеш на живота си се наказва със смърт. В Ориента още не са стигнали до такова чудо. Преди няколко години бях в Лондон, когато тъкмо щяха да бесят някакъв затворник. Той бе извършил страшно престъпление — успял бе по някакъв начин да се сдобие с бръснач и се бе опитал да си пререже гърлото, дори сполучил донякъде, но лекарят на затвора навреме го спасил. Логиката на съдията ме потресе и аз реших, че на всяка цена трябва да видя изпълнението на присъдата със собствените си очи. Задействах всичките си връзки, за да получа пропуск за екзекуцията, и не останах разочарован.

Осъденият бе прерязал гласните си струни и само хъркаше, затова решиха да минат без последна дума. Дълго време се разправяха с лекаря, който твърдеше, че тоя човек не бива да се беси — разрезът щял да се разтвори наново и обесеният щял да диша направо през трахеята. Прокурорът и началникът на затвора обсъдиха въпроса и наредиха на палача да действа. Но лекарят излезе прав: опъването на примката разтвори раната и човекът се заклати на въжето, засмуквайки въздух със страшно съскане. Виси пет, десет, петнайсет минути и не умира, само лицето му става все по-мораво.

Решиха да извикат съдията, произнесъл присъдата. Тъй като екзекуциите стават на разсъмване, се наложи дълго време да го будят. Съдията пристигна след около час и взе следното соломоново решение: осъденият да се свали от бесилката и да се обеси наново, само че тоя път примката да се затегне не над, а под разреза. При втория опит всичко мина успешно. Ето, това са те, плодовете на цивилизацията.“

На следващата нощ Варя сънува обесения с ухиленото прерязано гърло. „Смърт няма — каза гърлото с гласа на Д’Евре и кръвта рукна. — Има само връщане на старта.“

Впрочем, това за връщането на старта го каза Соболев.

— Ах, Варвара Андреевна, целият ми живот е препускане с препятствия — младият генерал тъжно клатеше ниско остриганата си глава. — Само дето съдиите постоянно ме декласират и ме връщат на старта. Погледнете само. Започнах като кавалергард 36, направих добро впечатление във войната с поляците, обаче се забърках в глупава история с някаква пани — и хайде обратно на старта. Завърших академията на генералния щаб, изпратиха ме в Туркестан — а там един идиотски дуел с фатален изход, — хайде, моля, пак на старта. Ожених се за княжеска дъщеря, мислех, че ще намеря щастието — къде ти… Пак съм сам, пак с пръст в устата. Помолих отново да ме пратят в пустинята, не жалих нито себе си, нито хората, но чудо не загинах — и пак нищо. И сега пак седя като някое никому ненужно чучело и чакам нов старт. Ама ще го дочакам ли?