Борис Акунин - Турски гамбит

— Господин Кезанзаки, къде е Д’Евре? — обърна се Маклафлин към новодошлия.

Подполковникът многозначително помълча, изчака в клуба да стане тихо и отговори кратко:

— При мен е. Пише обяснения. — Прокашля се и додаде зловещо: — Пък после ще решаваме.

Безцеремонният бас на Зуров наруши проточилата се пауза:

— Това ли бил прочутият жандарм Козунаки? Добре дошъл, господин бита муцуно! — и блесналите му нагли очи изчаквателно се вторачиха в почервенелия подполковник.

— И аз съм чувал за дуелите ви, господине — бавно проточи Казанзаки, който също гледаше хусаря от упор. — Известна личност, няма що. Бъдете така добър да си събирате езика, щото ще извикам часовия и ще ви пратя в ареста за комар в лагера. И ще ви конфискувам мизата.

— Сериозният човек си личи отдалеч — ухили се графът. — Всичко разбрах и съм ням като гроб.

Най-сетне Лукан отвори Зуровите карти, изстена и се хвана за главата. Графът скептично разглеждаше току-що спечеления пръстен.

— Не, майоре, няма никакво предателство, по дяволите! — чу Варя раздразнения глас на Соболев. — Перепьолкин с щабния си мозък е прав — чисто и просто Осман е напреднал с форсиран марш, а нашите самохвалковци изобщо не са очаквали турците да са толкова чевръсти. Сега вече няма шега. Насреща ни е страшен и силен противник, и войната тепърва вече започва!

Нашият кореспондент съобщава от Шумен, където е разположена щабквартирата на турската Балканска армия:

След конфузията при Плевен руснаците са изпаднали в твърде смешно положение. Техните колони са се проточили на десетки, дори стотици километри от юг на север, комуникациите им са беззащитни, а тилът — открит. Гениалният флангов маньовър на Осман паша позволи на турците да спечелят време и да се прегрупират, а едно малко българско градче се превърна в остра треска в хълбока на руската мечка. В кръговете, близки до двора в Константинопол, цари атмосфера на сдържан оптимизъм.

„Винер цайтунг“ (Виена)

От една страна, работата беше лоша — толкова лоша, че няма накъде повече. Горкият Петя още беше под ключ — вярно, че след плевенското кръвопролитие зловредният Казанзаки сякаш позабрави за шифровчика, но заплахата от военен съд си оставаше. Пък и военното щастие излезе променливо — на златната рибка изведнъж й поникнаха бодли и тя потъна в дълбините, след като одра до кръв дланите на мераклиите да я хванат.

От друга страна (Варя се срамуваше да го признае пред себе си), животът й никога досега не е била толкова… интересен. Да, тъкмо интересен, това беше точната дума. И ако бъдем честни, причината за това беше неприлично проста. За пръв път в живота й я ухажваха толкова поклонници, хем какви поклонници! Къде можеха да се мерят с тях доскорошните й спътници от влака или пък пъпчивите петербургски студенти. Колкото и да я потискаше Варя, долната женска природа прорастваше като плевел от глупавото й суетно сърце. Лоша работа.

Така и сутринта на 18 юли — важен и забележителен ден (но за това по-късно) — Варя се събуди с усмивка на уста. Всъщност дори не беше събуждане, само едва-едва долавяше слънчевата светлина върху затворените още клепачи, само още сладко се протягаше и веднага й стана радостно и весело като на празник. Чак после, когато след тялото се пробуди и разумът, дойде споменът за Петя и за войната. С усилие на волята Варя се застави да смръщи вежди и да се съсредоточи върху тъжната страна на живота, но в сънливата непокорна глава се прескачаха съвсем други мисли в духа на Агафия Тихоновна 33: ако имаше как към предаността на Петя да се добави славата на Соболев, че и лекомислието на Зуров, че и талантът на Шарл, че и примижалият поглед на Фандорин… Макар че не, Ераст Петрович не влизаше тук, той дори условно не можеше да бъде наречен поклонник.

Изобщо отношенията с титулярния съветник бяха някак неясни. Както и преди, Варя се водеше негова помощничка чисто номинално. Фандорин не я посвещаваше в своите тайни, а същевременно явно вършеше нещо и както изглежда, не без значение. Той ту изчезваше за дълго, ту напротив, по цели дни не излизаше от палатката си и при него се отбиваха някакви български селяни с миризливи овчи калпаци. Варя се досещаше, че сигурно са от Плевен, но гордостта не й позволяваше да разпитва. Тъй де, голяма работа — появата на плевенски жители в руския лагер не беше рядкост. Дори Маклафлин си имаше собствен информатор, който съобщаваше на кореспондента уникални сведения за живота на турския гарнизон. Вярно, че позовавайки се на „журналистическата етика“, ирландецът никога не ги споделяше с руското командване, затова пък читателите на „Дейли поуст“ бяха наясно и с всекидневните занимания на Осман паша, и с мощните редути, които израстваха край обсадения град не за дни, а за часове.