Борис Акунин: Левиатан

— Да, това несъмнено е въпросният шал — каза сър Реджиналд. — Но дали вашата находка доказва вината на мадам Клебер?

— Ами чантата? — меко рече Фандорин. — Помните ли чантата, която открихме снощи в капитанския катер? Между другите неща там видях пелерината, която неведнъж сме забелязвали наметната върху раменете на мадам Клебер. Чантата е сред останалите веществени доказателства. В нея сигурно ще се намерят и други неща, собственост на нашата д-добра познайница.

— Какво ще кажете за това, госпожо? — обърна се докторът към Рената.

— Истината — отговори тя и в същия миг лицето й стана неузнаваемо.

… и в лицето й настъпи промяна, която ме смая. Беззащитната, слаба, смазана от удара на съдбата овчица сякаш с вълшебна пръчица се превърна във вълчица. Раменете и се изпънаха, брадичката се повдигна, очите заблестяха с опасен пламък, а ноздрите затрепкаха, сякаш пред нас застана хищница — не, не вълчица, а нещо от рода на котките, пантера или лъвица, надушила прясна кръв. Без да искам, се дръпнах назад. О, тук никой вече нямаше нужда от моята защита!

Преобразената мисис Клебер хвърли към Фандорин поглед, изпълнен с такава изпепеляваща омраза, че дори този непробиваем господин трепна.

Много добре разбирам чувствата на странната жена. Аз самият напълно промених отношението си към подлия русин. Той е страшен човек, злобен безумец, с уродлива, извратена фантазия. Как съм могъл да изпитвам към него доверие и уважение? Невероятно!

Направо не знам как да Ви го опиша, мила Емили. От възмущение перото трепери в ръката ми… Първо исках да скрия от Вас, но все пак ще Ви пиша, инак ще ви е трудно да разберете защо отношението ми към Фандорин претърпя такава метаморфоза.

Снощи след всички вълнения и преживявания, които Ви описах по-горе, двамата с него имахме един много странен разговор, който ме хвърли в ярост и горестно недоумение. Русинът дойде при мен, благодари ми за спасяването на кораба и с престорено съчувствие, запъвайки се на всяка дума, започна да бълва невъобразими, чудовищни глупости. Каза буквално следното, запомних всичко дума по дума: „Знам за мъката ви, сър Реджиналд. Комисар Гош отдавна ми разказа всичко. Не е моя работа, разбира се, и дълго не смеех да ви заговоря, но виждам как страдате и не мога да остана безучастен. Дръзвам да ви го кажа само защото самият аз преживях същото нещастие. Аз, както и вие, също можех да изгубя разсъдъка си. Запазих разума си и дори го изострих, но заплатих с голям къс от сърцето си. Повярвайте ми, във вашето положение нямате избор. Не бягайте от истината, колкото и страшна да е тя, не се крийте зад илюзии. И най-вече не се измъчвайте. Вие не сте виновен, че конете са препуснали, че бременната ви жена е паднала от файтона и е загинала. Това е изпитание, тежък изпит на съдбата. Не знам защо и кой трябва да подлага човек на подобна жестока проверка, но съм сигурен в едно: той трябва да устои. В противен случай — край, духовен разпад.“

Дори не можах веднага да разбера какво има предвид този мерзавец. После се сетих! Помислил си е, че вие, моя скъпоценна Емили, сте загинали! Вие, бременна, сте паднали от файтона и сте загинали! Ако не бях толкова възмутен, щях да се изсмея на дипломата в лицето! Да ми говори такива неща, и то точно когато Вие с нетърпение ме чакате под лазурното небе на райските острови! С всеки изминал час аз съм все по-близо, моя нежна Емили. Сега вече никой и нищо не може да ме спре.

Но странно нещо — все не мога да си спомня защо и как Вие се озовахте в Таити, и то сама, без мен? Сигурно е имало някакви сериозни основания. Но както и да е. Ние ще се срещнем и Вие, мила моя, ще ми обясните всичко.

Ала нека се върна към разказа си.

Изправена в пълен ръст, който изведнъж се оказа не чак толкова нисък (смайващо е колко много нещо зависи от стойката и положението на главата), мисис Клебер, обръщайки се най-вече към Фандорин, каза следното:

„Всичко, което изприказвахте тук, са пълни глупости. Нито едно доказателство, нито една пряка улика. Единствено предположения и необосновани догадки. Да, истинското ми име е Мари Санфон, но още нито един съд в света не е успял да ми предяви обвинение. Да, често са ме клеветили, многобройни врагове са плели интриги, неведнъж срещу мен се е опълчвала самата съдба, но аз имам здрави нерви и Мари Санфон не може да бъде сломена толкова лесно. Виновна съм само за това, че безумно обикнах един престъпник и луд. Ние се венчахме тайно и аз нося под сърцето си неговото дете. Той, Шарл, настоя да запазя детето ни в тайна. Ако деянието ми е престъпление, добре, готова съм да застана пред съдебните заседатели, но можете да сте сигурен, мосю доморасъл детектив, че който и да е опитен адвокат ще направи на пух и прах всичките ви химери. В какво всъщност ме обвинявате? Че на младини съм живяла в манастира на сивите сестри и съм облекчавала мъките на страдалците? Да, случвало се е да правя инжекции, но какво от това? Заради душевните терзания, породени от натрапената ми конспирация, заради трудно протичащата бременност аз се пристрастих към морфин, но сега вече намерих в себе си сили да се отърва от пагубния навик. Моят таен, но имайте предвид, съвсем законен съпруг, настоя да тръгна да пътувам под измислено име. Така се появи митичният швейцарски банкер Клебер. Тази лъжа много ме измъчваше, но можех ли да откажа на любимия си? Та аз не съм и подозирала за втория му живот, за неговата фатална страст, за неговите безумни планове в края на краищата!